Skip to content

КОГАТО ПАДНЕ СНЯГ

         Когато падне сняг, детето тича да го вдигне. Взема го на ръце и го носи в шепите си. Ако го хвърли към теб, значи си играе и иска ти също да  поносиш за малко снега и да го върнеш.
         Снегът никога не се връща същият. Връща се във вид на снежна топка или на малка бяла планета, или във вид на кокоше яйце, което баба може да ти опържи. Но само ако обичаш пържени яйца, които изчезват.
         Когато падне снегът, и разбираш дали някой те обича. Обича ли те, ще ти напълни врата със сняг. Усетиш ли ледени вадички да се стичат по кожата ти, това е любов. Напълненият със сняг врат и мократа кожа правят така, че трябва да си съблечеш пуловера и да се изсушиш – това вече е истинска любов.
         Падналият сняг е слязъл на земята ангел. Не е паднал ангел, а слязъл на земята ангел.
         Като гледам зимната картина, си мисля колко обичат ангелите да спят. Лежат си отвън на земята и спят. Сигурно са уморени от слизането – небето все пак е много високо. А зимната картина няма кой да я събуди, освен белият ни петел. Като навали сняг, и белият ни петел сутрин кукурига с десетина минути по-късно. Иска човекът малко да се стопли, преди да извика, че е утро.
         Падне ли сняг, жените тичат да си измият косите със снежна вода. Разтопяват в една голяма тенджера сняг и си мият косите с калъп домашен сапун. Тогава разбираш, че освен домашен сапун има и домашен сняг. Внасяш снега в къщата и той става домашен. Можеш да си измиеш косата с него и тя почва да скърца. Чувал съм как скърца измита със сняг коса – скръъц, скръъц… Това значи, че косите на жените са чисти.
         Падналият сняг си е направо тетрадка. Без да е учило в частно или в каквото и да е друго училище, врабчето може да напише, че е гладно само като подскача напред-назад. Заекът – че го е страх, кучето – че го мързи, а свраката може да напише, че ѝ е скучно.
         И как става това ли? – Със следи. Следите са най-точната азбука. През зимата тази азбука е бяла, но после цветът ѝ се мени, тя става зелена, златна, узряла. Колко учен човек трябва да си, за да запомниш тези букви и значения.
         Като падне снегът, можеш да си направиш снежен човек и да видиш колко прилича на тебе. Снежният човек е наш първи братовчед и не е лошо да идеш да го поздравиш, ако видиш, че стои отвън.

ОСМОТО ЧУДО НА СВЕТА

След седемте чудеса на света
светът от какво друго ще се учуди?
Зима е – идва снегът
и снежинките са по-големи от пеперуди.

Не е ли осмото чудо на света,
че най-голямата от тях седи до мене
и е толкова бяла мократа ѝ коса,
колкото целия сняг и цялото време?

Аз зная, че пеперудите отлитат все пак,
снежинките също и става студено.
Затова гледам как вали големият сняг
и ми е хубаво, че си до мене.

Това е осмото чудо на белия свят.
Ти отиваш до печката и слагаш чая.
Зима е… Вечерта ще повее хлад,
а какво ще е след това – не зная.


КОЛКО ГОЛЯМ Е СВЕТЪТ

            Голям бил светът ли? Голям е друг път. Иска ни се обаче да го видим, да го опитаме, да го помиришем, изядем и изпием.
            А тия континенти на картата – един прилича на пистолет, друг – на камила, повечето на нищо не приличат. Лежат си и се протягат, докъдето могат. А хората щъкат нагоре-надолу.
            На дъното на океана гледат мрака. Да гледаш мрака е голяма работа.
В Космоса гледат други звезди и далечини. Не си седят кротко, ами гледат и мрака, и безкрая.
            После всичко се свива. Един ден разбираш, че всичко се свива и върви назад. Разболяваш се и в мозъка ти се взривяват любов и пътища, и континенти.
            Огледаш се в огледалото – главата ти още е на мястото си, а вътре… Вътре всичко се свива за секунди. Изчезва детството ти, изтрива се с гумата, с която си трил правописните грешки в началното училище. Първата целувка – ах, тази изпръхнала, боцкаща, електрическа първа целувка – и тя изчезва. Нагарча, сякаш е лекарство. И какво ли става в главата ни, щом и първата целувка нагарча?
            След това изчезва дворът на къщата, самата къща, роднините ти, одеялата, под които си мислел какво ли не, паниците, в които си ял, изчезва лампата, която свети.
            Свиване, свиване, свиване.
            Стихове, книги, награди, суети, злоба, щения, ламтежи – нищо няма.
            Голям бил светът ли? Целият свят не е по-голям от ръката ти. Толкова е голям, колкото да си вземеш диагнозата, болничния лист или няколко портокала, които винаги в такива случаи падат и се търкалят, търкалят и спират под леглото.
            Тогава идва топлото спокойствие и никакви разстояния, континенти и светове не съществуват. Само топлото спокойствие.
            Главата ти спира да е твоята планета и отива кой знае къде. И светът става топлина – не много силна, но топлина. Само това.

ЗАЕШКИ ДУМИ

         Като си помисля как дворът ни някога се изпълни със зайци, ме е яд, дето не съм се сетил, че зайците са били думи.
         Дядо развъди зайци и дворът ни стана на дупки. Ето първата дума, в която потънаха дългоушковците. Дупките, които бяха повече от всички къртичини в селото, започваха от стъпалата на къщата и свършваха чак до сайванта и под черницата.
         Прелетеше ли сянка на ястреб, и от зайците оставаше само страхът им. Ето ви още две думи до зайците – сянка и страх. А сянката на ястреба не само прелиташе, ами се спираше, залепяше се за земята, влизаше в дупките и зайците примираха от страх.
         Гледал съм как ядат тези скокливи същества. И ми се е струвало, че докато ядат, говорят. Устните им се заоблят, зъбите им просветват и не се знае дали наистина хрупат люцерна, или разговарят възпитано като учени хора. Зайци и закръгляне на устни, зайци и говор – и това си го бива според мене.
         Като завалеше сняг, следите на зайците нямаше как да бъдат объркани. По двора имаше и много други следи, но техните идваха от въздуха.
         Заекът е така направен, че или подскача и тръска задните си крака, или като се засили, започва да бяга по въздуха. Не се различава от отвеяно от вятъра кълбо вълна или трън. И като стъпи на земята, следите му са четири – две отпред една до друга и две малко по-отзад – една след друга. Понякога двете задни следи стават една – сякаш заекът си настъпва краката.
         Сега се чудя – заешки следи ли са били това, или детска геометрия. Мисля, че и тук се получи добро натрупване на следи от думи за заек.
         Само ще спомена любов, гушкане, зеле, морков, куче и други близки и по-далечни до сърцето на заека слова. Няма да задълбавам и с най-важната дума – кръг. Заекът, като почне да бяга и е уплашен, се върти в кръг и се връща пак там, откъдето е тръгнал.
         Ще ви разкажа обаче нещо собствено производство.
         Толкова си бях харесал едно ангорско зайче, толкова много ме привличаше лунната му козинка, толкова много ми приличаха на малини червените му очи, че без да знам как, го ухапах по ухото. Ухапах го силно, изведнъж, в замая и неусвест. От любов и от незнание – затова го ухапах.
         То се разпищя – майко мила, как пищеше тази бяла пухена топка. Опищя махалата и дядо цъфна. Залепи ми шамар зад врата и ми изтегли ухото така силно, че зайчето се почувства отмъстено и млъкна.
         Тогава писнах аз. И почнах да се въртя в кръг.

В предаването гостува още поетът Николай Милчев, който говори за емоционалните последствия от мерките срещу коронавируса, за липсата на адекватна грижа за хората с онкологични и хронични заболявания, както и за състоянието, в което се намират учителите и лекарите в момента. Той коментира и действията на Ангел Джамбазки и отношенията между България и Северна Македония.

ЕСЕННА ГОРА

Окапала шума, окапала шума…
И гледа гората, и няма думи.
Потръпва от мъка, че ѝ капе косата,
и изведнъж остарява гората.

А гората прилича на моята баба,
която от обич към мен прежълтява
и която за мене даже в огън ще влезе.
Едно жълто листо като баба се плези.

ВРАБЧЕ

Изправи си главата, мое сиво врабче,
изправи си главата!
Дъжд вали и слънце пече,
а ти гледаш и ровиш в земята.

Ех, трохите – тези малки трохи
са най-важното нещо в живота.
Но се мръква и над тебе трепкат звезди,
и са толкова нависоко.

И се съмва. Една най-голяма троха
свети цялата в злато.
Изправи си главата, моя малка душа,
мое слънчице пернато!

Изправи си главата, мое златно врабче,
погледни ме – да те видя красиво!
Дъжд вали и слънце пече,
идва вятър и ти си отиваш.

И край мене остава едно перце –
аз какво да го правя перцето?
Изправи си главата, мое малко сърце,
мое врабче на небето!

НА ЛОЗЕТО

            Гроздето в нашето лозе преди да го наберем, трябваше да го събуждаме. Спи то сладко между лозовите шумки и затова дядо полекичка отмахва листата от него, сякаш е бебе.  С опакото на дланта си побутне зелените пелени и то грейне. Гроздовете са си направо бебета – мигат и чакат да ги изядеш от сладост.
            Първото гроздово зърно, което опитвах наесен, още ми е в устата. Ципата му – прозирна, та в него се виждат семките. Ако го вдигнеш към слънцето, е бледожълто, като го държиш в дланта си – янтарено.
            Гроздоберът обаче е едно, да береш лозето е второ, а да си накъсаш грозде за ядене е трето.
            С дядо най-често ходехме да си накъсаме грозде за ядене. За гроздобер и за бране на лозето не ме вземаха – само щях да се пречкам. 
            Край нашето лозе минаваше долчинка, а по средата му растеше череша. Лозе, долчинка и череша. И един син варел, в който дядо правеше разтвор да пръска лозето срещу мана.
            Долчинката – все пресъхнала. Как пък един път не я видях да бучи и да се мята през глава. Едва-едва църцори, колкото да се събере вода за разтвора със синия камък.
            Черешата беше друго нещо. Една деликатна, изнежена, с мека кожа на гражданка и с череши, от които вееше хлад.
            Никога не узряваха до кръв плодовете на тази череша, ами ставаха хем розово-жълти, хем почти бели.
            И кос имаше на черешата, дето си нямаше еша. Толкова шарен, че приличаше на варджия, дето варосва стаите на хората , и лъскав, като че ли е мазан със зехтин. А човката му беше неописуема. Един път човка, майсторска работа. Като клъвне някоя череша, и тя примре от любов, че такава фина човка я кълве и изобщо не я боли.
            Сигурен съм, че с такава човка нашият кос хем се е хранел, хем е дирижирал вятъра, а може и ръкава на слънцето да е зашивал с конец.
            Черешите, които беряхме с дядо, все се качваха една върху друга в кошницата, бутаха се и трябваше да ги понаместим и да им дръпнем ушите, докато се усмирят.
            А гроздето си е грозде – отделна работа.
            Дядо ми беше начален учител и подреждаше гроздаците, сякаш са ученици. Сложи най-големия гроздак най-отдолу, сякаш слага по-високи ученици на последния чин, после до него – друг ученик, и пусне между тях шума да не се блъскат гроздовете и така до горе. На върха на кошницата –пак шума.
            И точно когато трябваше да си тръгнем по баира за село, дядо ми казваше:
            – Я иди за вода от Бачковец!
            Бачковец е кладенец на десетина минути от лозето и водата му е студена толкова, че не си чувстваш зъбите, като пиеш от нея.
            Вземам аз бърдучето и тръгвам. Има и други лозя наоколо и сякаш потъвам в тях. Вървя към Бачковец, а съм потънал в лозята и не си чувствам краката, и съм забравил къде отивам.
            Тогава чувам цигулката. Казах ви, че дядо беше начален учител, а тогавашните начални учители всички свиреха на цигулка. Нямам спомени да сме носили цигулка на лозето – кой ходи на лозе с цигулка – но чувам как дядо свири.
            Почна ли да описвам свиренето, ще се изложа, защото в тая област съм стигнал само до „Тръгнал кос с дълъг нос“, но съм сигурен, че точно тази цигулка насред лозята ме повдигаше от пътеката и след секунди бях при кладенчето.
            А в кладенчето – жаба. Ами като съм малък и ме е страх от жаби? Наведа се да напълня бърдучето – жабата се изпъне, изпъне се цялата, оттласне се от дъното и лети право към мен. А на дъното песъчинките шават, шават и се размесват.            Дръпна се аз встрани, треперя, не чувам ни музика, ни нищо, и пак опитам да налея вода. Сега пък жабата се курдисала в средата на кладенчето и се кокори с големите си изхвръкнали очи. Майко мила, по-страшно нещо от жаба насред кладенец няма.
            Стискам празното бърдуче и бяг – назад. Тичам и чувам как гуменките ми са се отпрали отпред и дишат, дишат уплашено и бягат.
            И пак чувам цигулката. Сякаш  музиката чака да ме гушне и да не ме е страх вече.
           Дядо седи до варела и очите му са по-сини и от гроздето памид.
            – Дай водата! – И отпива от бърдучето. – А-а-а, по-сладка от тая вода няма. – И става да си вървим.
            А пък аз не съм донасял никаква вода. Но това е нищо.             Най-много ме е яд, че не виждам цигулката.

ВАКСИНАТА И БЯЛАТА ЛЯСТОВИЦА

Светът е отворил уплашени очи и чака ваксината – ваксината срещу Ковид. Чакаме я и ние. И докато седим, си говорим за бялата лястовица.
Видели я в село Манджилари – казва Йордан Йовков.
Мой приятел от Стражица я снимал под стряхата на къщата си и ми изпрати снимка. А напоследък много хора видели бели лястовици с бели престилки в болниците. Значи трябва да я има надеждата за бялата лястовица и за ваксината от Ковид също.
Само че си мисля и друго. Нека Господ подкрепя и води ръката на тия, дето търсят ваксината, но в България сме я измисляли тази ваксина вече много пъти.
Не ми е до шеги, и то точно сега, но ние тая ваксина си я имаме от години.
Когато ни казваха, че най-светлото бъдеще е зад хълма, но дотам трябва да се дадат жертви, ние какво направихме? Измислихме си ваксина срещу изкачването по хълма и седяхме в подножието.
Някои обаче бяха веднага на върха. И с радост даваха жертви, но не себе си –жертваха моите илюзии. И други илюзии също. Защото имахме червена ваксина.
Когато ни казваха, че демокрацията е дълга от Орлов мост до Плиска (толкова беше дълъг най-големият син митинг), ние какво направихме? Някои останаха на трибуната на Орлов мост и оттам на крилете на орлите хвръкнаха я в Президентство, я в Народно събрание, я в посолство, я в банка. Други си останаха на спирката на Плиска и още чакат рейса. Защото бяхме измислили и синя ваксина.
Когато ни казваха, че Витоша е по-ниска от планината с пари, които великите ни реформатори откраднаха от нас, ние какво направихме? Радвахме се на петдесет лева, хвърлени в движение от джипката, и на лъжи от тв екрани. Защото бяхме измислили ваксината на примирението. Тя ни е в гените.
Ще изброя още няколко патентовани бг ваксини: срещу почтеността, срещу морала, срещу ума, срещу таланта, срещу силата да кажеш истината.
Ще повторя пак – никак не ми е до шеги и до метафори. Но искам да успокоя хората от Ком до Емине и от Дунав до Странджа, че не руснаците, не американците, не германците и не китайците ще измислят ваксината срещу Ковид, а ние, които сме израснали с примирението и с приказката за бялата лястовица.
А може би още утре снегът ще е такава бяла лястовица.