Skip to content

На Гергьовден – разказ от новата книга на Николай Милчев „Разтуряй, Злато моме, магиите“. Книгата може да бъде поръчана на платформата за онлайн поръчки на сайта СЕЛО БЕЗ ЦЪРКВА

          Когато в едно село няма църква, всеки си прави негова.
            В Малка звездица нямахме налична такава и хората се свързваха с Господа, както намерят за добре и както им е най-лесно и хубаво.
            Братът на баба ми – Кольо Княза, си оплете църква. Беше майстор на серкметата и си оплете едно специално.Както се беше напил яко, го  заметна по средата на кръчмата. И улови в него по-малки юзчета с ракия и по-големи юзове с повече сливова, и нарязана сланина и сирене, улови даже две големи пържени мрени, полети с оцет и чесън.
            – Ела! – Рече му тогава кръчмарят, който светеше от лампата над главата си. – Ела и аз от ловец на шишета, мезета и пържена риба ще те направя ловец на хора.
            Кръчмарят беше учил малко в Семинарията, но го бяха изгонили за несъстоятелност.
            И накара Кольо Княза да хвърли пак серкмето.
            Тогава в серкмето се уловиха Гено Вѝтия – изключителен пияница и мъченик на сливовата, улови се бирникът на селото Лазар – комарджия от най-отчаяните, уловиха се и Пешо Тигъра, и Дачко Дивия котарак, и още шест-седем екземпляра и ето ти църквата на бабиния брат.
            Баба ми Дона – да не остане по-долу от брат си, и тя си посади църква. Имахме една градина край Вита и тя садеше там най-много лук. Сади лук, кръстът ѝ ще се счупи от садене, и по едно време вдигне глава към облаците и се прекръсти.
            – Много ми е хубаво, като садя лук и като се прекръстя после! – И се разплакваше, сякаш режеше лук.
            Баба садеше и картофи. И като почне да ги вади тези картофи, им се радва и ги целува като икони. Махне им пръстта и ги целува.
            Мене ме хващаше срам от хората, да не си помислят, че е мръднала нещо, но като опържеше вечер картофите на големи колела, и се успокоявах.
            – Чудо картофи, чудо нечувано! – Триеше си баба ръцете в престилката.
            И аз, нали съм примрял от глад, също вярвах в небесната сила на картофите.
            Комшийката ни цял живот тъчеше черги и станът ѝ също беше нещо като черква. Удря тя с бърдото на стана и сякаш камбана бие. Баммм! – и една шарчица цъфне на чергата. Баммм! – цъфне друга шарчица или цвете, или птиче. И току почнат да трепкат свещици по тъканото – да те е страх да не се запали чергата.
            – Лельо Пено, – питам аз, – като колко черги си изтъкала? Колко дълги са тия черги?
            – От назе до вазе! – И си сложи ръката на устата, и се смее.
            И жената на даскал Драган си беше измислила църква – с френско грозде и момини сълзи, с дюли и круши масловки и с едно малко японско петле, дето викаше, та се късаше.
            Даскал Драган учи децата на роден език и пеене, а жена му сади френско грозде, любува се на дюлите и крушите и слуша японското петле.
            Нашият петел най-много три пъти да изкукурига, докато се съмне, а японското петле – триста пъти. Но е така, когато се смесват хора, култури и религии.
            Ако в Малка звездица си имахме църква, сигурно попът от Рибарица, като се освободеше от редене на плочки за мивки и от други божии дела, можеше и при нас да дойде за малко, ама като нямаме църква…
            Това, че нямахме църква обаче, накара хората да си садят здравец навсякъде по къщите. По камънаците в Балкана здравец колкото щеш, ама по къщите го нямаше толкова.
            И почнаха жените да садят здравец – пред портите, в дворовете, край стъпалата на къщите, по прозорците, във въздуха, над покривите – навсякъде здравец.
            Една много табиетлийка жена посади здравец и на небето, но още не се е върнала да каже по-зелен ли е здравецът там и още по-хубаво ли мирише.
            Жената със здравеца на небето не се върна, но една голяма звезда тръгна и вървя, вървя, докато най-накрая спря над Малка звездица.

НА ВЪЗКРЕСЕНИЕ

Христос возкресе, Христос возкресе –
все това чувам от през нощта.
И е зелено, и моята есен
върви между пролетните цветя.

И ми е хубаво, че светът ухае
на лалета, на люляци и камбанен звън.
Христос возкресе и тръгна към рая,
а аз все още се мотая навън.

И все пак си зная, че ще се върна
при къщата и при свещта
и като малко притихнало зърно
ще се търкулна в пръстта.

Христос возкресе, Христос возкресе –
ще викат земята и тревата край мен.
И моята есен, и моята есен
ще изчезва ден подир ден.

ПОЕТЪТ НИКОЛАЙ МИЛЧЕВ:БЪЛГАРИЯ ИМА ДВА ХИМНА Интервю на ЗОРНИЦА ВЕСЕЛИНОВА

Какво е мнението ви в стих за сегашната ситуация в България, г-н Милчев?
– Глухарчето оплешивя/ поклаща бледо теме/ ветрецът, дето го довя/ дойде да си го вземе. В политиката е така: явяват се личности, но се явяват и глухарчета. Ветрецът идва един ден и отнася глухарчета, глухи за това, което се случва в държавата.

Глухарчето Бойко Борисов отнесено ли е?
– Не смея да мисля каквото и да било по тази тема, тъй като бях свидетел на неща, които ме изумяваха. Работих дълги години в школо, където голяма част от учителките припадаха при вида на Бойко Борисов. Чистачките на моя етаж бяха сложили негови портрети в стаичките, където държаха кофите с парцалите, и не чистеха, ако кажа една дума срещу него. Когато попитах една от тях какво му харесва, тя каза: „Единствено на него му разбирам всичко, което говори.” Учителки от това училище направиха шеметни кариери като гербери в министерства и общински съвети. Парадоксът е, че те не вярваха на ГЕРБ, но наистина харесваха Бойко Борисов, бяха влюбени в него. Колкото по-пълен става той, толкова повече го харесват. Има контролиран, корпоративен и купен вот, но има и влюбен вот. В тази връзка ме тревожи нивото, което сме достигнали.
Преди 30-40 години нивото май не бе толкова ниско, нали?
– Не смятам, че нивото на останалите е ниско, а моето – високо. В тази връзка искам да кажа, че отскоро имаме два химна: „Мила родино“ и „Я кажи ми, облаче ле бяло“. Поколението на „облачето бяло” казва на старите партии: „Не ви щем ни меда, ни жилото, стига, показахте за 30 години какво можете.” Напоследък партиите демонстрираха, че съществуват заради вождовете си. И още: в близкото минало сме имали вожд, но никога не сме имали божество.
Визирате божеството Бойко Борисов?
– Не е само той, имаме още едно, което говори веднъж в годината: Ахмед Доган. Съществувало ли е някога такова обожествяване на някого?!
Сега у нас се говори не само за божеството Борисов, а и за мъжкарски двубои, в които участват Бойко, главният прокурор Гешев и президентът Радев. Вашият коментар?
– Няма мъжкарски двубои, те се правят на ринга и на улицата. Има личностни двубои, които занимават държавата. Стреснат съм: всичко у нас се персонифицира. Всичко е заради Нинова, всичко е заради Борисов, всичко е заради Доган… Това е тревожно.
Нинова сред мъжкарите ли е?
– Тя е по-скоро мъжкарана. Но се оказа, че мъжкаранското й поведение, което аз до определено време харесвах, не върви. Димитър Димов има една пиеса – „Жени с минало“. Нинова е жена с минало. Тя не е моят живот, аз съм в друг живот.
Какво би било заглавието на роман, посветен на вашия живот?
– „Вървя в планината“. Роден съм в планината, цял живот съм в нея, там винаги ми е било много интересно.
Интересно ли ви е сега в България?
– Интересни са ми няколко синдрома. Например „друсането на коляно“. Едно време нас, децата, ни успокояваха, като ни сложат на коляно и ни друсат, за да ни се замаят главите. Същото прави сега Бойко Борисов с приказките си. И от време на време дава на „децата“ някакви захарчета. Интересен ми е и много ме ядосва синдромът „невидима дресировка“. От сутрин до вечер десет души – политолози, социолози, антрополози, ВиК специалисти, политически заварчици и зидаро-мазачи на новото общество промиват мозъците на хората. Те не искат да им обяснят какво всъщност се е случило след изборите, а им говорят какво се е случило след изборите на партийните вождове. Това е потресаващо и показва, че нивото е махленско. Трябва да се внимава какво говори един от най-старите и непрекъснато движещи се нагоре-надолу богати социолози, за да се разбере какво ще направи Слави Трифонов.
Той ли посъветва лидера на „Има такъв народ“ и колегите му да не говорят пред медиите?
– Ако следите какво казват един-двама социолози, канени непрекъснато в медиите, ще разберете какво ще се случи: ще има ли опити за съставяне на правителство, или ще вървим към нови избори.
– Вие към коя от двете групи се причислявате: към тази, която твърди, че Слави и колегите му са чалгари и неминуемо ще се провалят, или към другата, според която трябва да почакаме, за да видим какво ще направят?
– Присъединявам се към третата група, която казва: „Тези, които могат и искат да поемат отговорност, да я поемат. Счупете егото си и дайте шанс на умните и можещите хора.”
– Вие сте умен и можещ. Ако Трифонов ви предостави шанса да се изявите като министър на образованието, бихте ли се възползвали?
– Благодаря, че ме определяте като умен и можещ човек. Първо, това едва ли ще стане. Не че няма да се полаская, не че няма да положа максимум усилия. Обаче трийсет години бях встрани, бях остранен. Нямам екипи, нямам познания. Много от умните хора, между които не се слагам, бяха свити в ъгъла, за да бъдат лишени от влияние, от контакти, от възможност да говорят, да въздействат, да предлагат. Как ще бъда министър на образованието, като съм сам?!
Колко образовани ще бъдат децата, които вече втора година ту влизат в училището, ту излизат от него и ужким учат онлайн?
– Това са изгубени години. Човек може да има такива само ако се казва Шекспир – както е известно, на него му се губят няколко години от живота. Но той може да си позволи това. В днешно време да изгубиш толкова години, да обречеш децата на пижамено образование – те се обучават в леглата си по пижами, е изключително тежък грях. Зная, че обстановката е много сложна, че всеки ден работата е на живот и смърт, както се казва. Но с образованието нещата въобще не са такива, каквито се отчитат.
– Май над трийсет процента от българчетата нямат и не са имали достъп до образование, а образованието на други е формално?
– Когато бях учител, имаше ученици в дванайсти клас с по четиристотин отсъствия. Дванайсти клас от години е онлайн. Те не ходят на училище. Съпругата ми, която е учителка, разговаря с майка на единайсетокласничка, която пита: „Моето момиче как е, има ли приятели, гаджета?“. „Какви гаджета, тя две години не може да се види с момче“, отговаря жена ми. Разкъсаха се чисто емоционално връзките. Разкъса се възможността да си намериш приятели и да изгубиш приятели, да се влюбиш и разлюбиш, да разбереш, че животът е сложен. Всички минахме през домашна казарма. Навремето старшината в казармата много ни юркаше. Аз бях доста чувствителен. Минаха 40 дни от началото на военната служба, той ме изкара пред строя и каза: „Виждате ли го тоя, той още не знае на кой свят е и какво прави.” Толкова ми се караше, че си казах: абсолютно ми е безразлично, каквото и да ми каже, каквото и да ме накара да направя, не ми пука. Страх ме е, че от толкова мачкане, че от едни и същи приказки по радиа и телевизори на хората най-накрая ще им стане абсолютно безразлично, а това е много опасно.
Какво ви е безразлично в момента?
– Напълно безразлично ми е например какво ще каже Бойко Борисов. Не го слушам от години. Защото зная, че каквото и да ми каже сутринта, до обяд ще е три пъти преобърнато. Не ме интересува и какво ще кажат от Щаба. Понеже те казват това, което им е наредено. Единственото вярно, което съобщават, ако изобщо е вярно, са някакви цифри. Не ми е интересно и не слушам политическите лидери. Зная до нюанс какво ще говорят. Всеки, който поне малко се е интересувал, знае какво ще кажат Христо Иванов, генерал Атанасов, Корнелия Нинова. За Марешки пък можеш безпогрешно да предположиш какво ще каже след сто години. Това ми е безразлично. Безразлични са ми и дежурните политически коментатори. Вечерта непосредствено след изборите единственият, който ми хареса, бе Ицо Хазарта. Само той говореше човешки. Другите приказват като роботи. Не само ми е безразлично, а и никак не са ми е любими фразите „България на три морета“ и „България над всичко“, а също така не обичам да гледам на телевизионния екран лица, въобразяващи си, че са хайдути от осемнайсти век, и да слушам от техни разкази и легенди за безстрашието им.
– Страх ли ви е от нещо и кое е то?
– Страх ме е от човешката глупост. Тя може да сътвори големи бели.
Пропуснах да ви попитам какво не ви е безразлично?
– Не ми е безразлично това, което пиша. Не ми е безразлично семейството ми. Не са ми безразлични любимите ми хора. В края на живота се уморих да обичам възвишени абстрактни неща, които никога не се случват. Писателят, какъвто се надявам, че съм, работи с кал, той е винаги в калта. Само че тази кал не цапа, тя вдъхновява и ражда живот.
Коя музика ви вдъхновява?
– Слушам музика, но не съм музикален човек. Един ден се прибрах вкъщи от училище и казах: не мога да разбера защо, като пея в клас, всички се смеят. Моята музика е тази на реката, на дърветата, на пътеката… Кукуригането на петел е най-хубавата утринна мелодия. Опитвам се в стиховете си да търся музиката. Не рима, а музиката, която дава смисъла и хармонията. Както тече една река, така трябва да тече едно стихотворение. Както шуми вятърът, така трябва да шумят страниците на една книга.
Ако трябва да избирате между два подаръка – ултралуксозен модел Мерцедес AMG One, който струва 2,5 милиона евро, и картина на Рембранд, чиято цена е 25 хиляди евро, кой ще изберете?
– Автомобилът не ми е нужен, не шофирам. Но дори ако съм шофьор, бих предпочел картинана Рембранд.

Интервюто взе: Зорница ВЕСЕЛИНОВА

НА БРЕГА

Вървиш, вървиш – земята свършва,
пред тебе е река.
И сядаш под върбите къдрави,
и чакаш вечерта.

Не мислиш, че това е краят,
а просто си седиш.
Търкаля месецът кравая си
и като хляб дими.

И знаеш, че пристига мракът
и свършва твоя ден,
и се отпускаш, и заспиваш
щастлив и уморен.

И ето – ненадейно сякаш
ти вече си върба,
и жабите, които крякат,
изчезват в тишина,

и рибите, които скачат,
са твоите сестри,
и ти потъваш бавно в здрача,
и много ти се спи.

Но само миг преди да стигне
сърцето ти отвъд,
се сещаш за любовен стих и
се връщаш на брега.

СВАТБИТЕ НА БАТЕ ВАСИЛ

         Бате Васил се женеше всяка година за около десетина дена – някъде от десети докъм двайсети август. А не се беше женил никога.          Как ставаше тази работа, не знам, но той се женеше всяка година за Дафина – голямата си любов от младини.
         Дафина отдавна живееше във Варна, имаше си и мъж, и деца и си идваше на село само по веднъж в годината – от десети до двайсети август.
         Сватба нямаше. Така, както не беше станала някога, преди много време, така не ставаше и сега. Но аз чувствах, усещах с порите на кожата си, че бате Васил се жени.
         Първо – спираше да души с нос над хлябовете, които продаваше. Беше продавач на фурната и докато подаваше врелите кръгли хлябове, си бърчеше носа и вдишваше толкова дълбоко мириса на изпечената кора, че съм си мислел, че ще припадне или ще му прилошее. А той само замираше за миг, отлепяше се от земята и после спускаше слънцата в торбите на хората.
          Друг важен белег за наближаващата сватба беше начинът, по който слагаше хляба в торбите. Винаги доближаваше долната страна на кръглите същества една до друга, отъркваше ги за секунди, после бавно ги залепяше, сякаш са едно цяло, и чак тогава ги пускаше.
         Сега беше нехаен по отношение на този любовен хлебен ритуал и бързаше с продаването. За сметка на това триеше ръцете си една в друга и макар че беше лято и хлябът пареше, сякаш искаше да ги сгрее.
         Имаше навик да ходи с престилката, с която продаваше хляб, и до къщата си, и из селото, а сега я мяташе на един стол и я забравяше. На мястото на престилката идваше зеленото яке.
         Бате Васил имаше зелено платнено яке с цип, който леко подрънкваше и проблясваше на слънцето. Сложеше ли това яке, времето на сватбата приближаваше. Лято, жега, а бате Васил със зелено яке, сякаш самият той се е запролетил.
         Между другото, в Гложене вечер винаги излиза силен вятър и без връхна дреха направо си замръзваш, но това зелено яке не беше да му пази студ, а да го жени.
         По онова време мъж да се бръсне вкъщи сам беше срамота. Трябваше задължително да ходиш на бръснар, да те видят, че си човек на място и да приказваш с други мъже в бръснарницата.          Бръснар в Гложене идваше само в понеделник и в четвъртък и това никога не е било проблем за бате Васил, но сега отиваше направо в Тетевен, защото нямаше време да чака.
         Ако само можехте да го видите как слиза от рейса! Не продавачът на хляб, не шейсетгодишният стар ерген, не най-големият рибар на селото, нито пазителят на хорските тайни, ами самият крал на любовта пристигаше на спирката. Да се бръсне в Тетевен отиваше бате Васил, а се връщаше женихът на света.
         Много беше обичал той Дафина. Като ви казвам много, значи много. Работата вървяла на добре, но техните му преправили – така се казваше – преправили, не му дали да я вземе за булка, щото пеела по ресторанти и бирарии. Кой ще ти даде да се ожениш за певачка.
         Не съм сигурен дали ви е известно, но балканджийските майки са като гъби печурки. Не се виждат много-много в тревата, ниски са, но иначе са много серт.Хем са печурки, хем са серт. А за синовете си тези майки и сватби преправят, и още какво ли не. Печурки са майките – могат да нахранят синовете си, но стане ли дума за снахи, работата е страшна. По нашия край е така.
         И майката на бате Васил се метнала на мренè, дето се вика, и не му дала да се ожени за Дафина, щото е певачка. Преправила му.
         Бате Васил си гасил фасове в ръката, рязнал се с брадва по ходилото на десния крак, изпил кило и половина сливова ракия за един следобед – едва не умрял, един месец се крил по дупките и пещерите над Вита, но сватба нямало. И така останал цял живот ерген. Цял живот ерген, ама се женеше всяка година от десети до двайсети август.
         Слезеше ли от рейса – бръснат и със зеленото яке, идваше номерът с обувките. Точно защото се беше резнал нарочно от любовна мъка по ходилото на десния крак, обуваше чешките обувки.
         – Боли ме кракè, Николайчо, – казваше той, – нали се осакатих, и освен чешки обувки други не обувам.
          Обуваше той и други обувки, и с подпетени галоши ходеше нагоре-надолу, но дойдеше ли Дафина в село, изскачаха чешките обувки.
         – Чешките обуща са екстра, изобщо не ми убиват кракè!
         В Гложене екат и на крака му викат кракè.
         И бате Васил вадеше не един чифт, ами три еднакви чифта.
         – Аз така си купувам обуща – по три чифта и само чешки,         иначе кракè ме скъсва.
         Той така си купуваше и само френски такъми за риба – марка „Костенурка“, кукички – само „Орлов нокът“, четеше само списание „БТА паралели“, пушеше само цигари БТ с твърда кутия. И обичаше само Дафина.
          Тези десетина августовски дни той не приличаше на себе си изобщо. Лицето му се избистряше и веничките му просто показваха как тече кръвта през тях. Косата му ставаше на вълни и лимби, устните му, иначе лилави, порозовяваха и той главно спираше да ходи по земята. Каквото и да правеше, знаех, че седи пред къщата на Дафина и я чака. През цялото време усещах, че е там.
         Аз, честно казано, тази Дафина не я видях никога. По-точно мернах непозната жена в селото няколко пъти, но така и не съм сигурен, че е тя. Мисля си, че е тя, но може и да е друга. Запомнил съм само, че докато я гледах в гръб, ми приличаше на чайка, каквито в Балкана няма и каквито бях виждал само по телевизора. Но като знаех, че живееше във Варна, може и чайка да беше станала.
         Къде са се срещали, къде са се женили и какво изобщо е ставало, не съм сигурен. Бате Васил никога не казваше нищо. Той беше пазителят на тайните на селото и от неговите уста можеха да се чуят само приказки за топъл фурнаджийски хляб, за кленове и мрени във Вита и за чешки обувки.
         И все пак няма начин да не са се женили всяка година. Иначе защо аз точно в нощите от десети до двайсети август винаги сънувах сватбарска музика? Сънувам сватбарска музика, а нищо – абсолютно нищо от свирнята не се чува.

МАЗЕТО

            Докато слизах в мазето на къщата ни, винаги ме е било малко страх. Още на второто стъпало се спъвам в стара обувка, в кошница с кълбета прежда, оплитам се в топка сезал, а на завойчето една паяжина ми се лепи по носа и устата. Паяжината е почти като захарен памук, само дето не е сладка, а прашна и по-хладна. Но и паяжината, и захарният памук изчезват невидими, разтапят се сякаш и се чудиш има ли ги, или ги няма. Паяжината обаче остава по косата ми като нещо тайнствено, като нещо от бъдещето.
            Аз често слизах в мазето без всякаква работа, без да мисля, а и сякаш за да ме полазят тръпките на лекия страх.
            Слизам и гледам чайникът, който в стаята блести, чугунен и врящ, в мазето е успокоен и олющен.
            Тенджерата, в която са врели манджите на поне две поколения, си е търкулнала похлупака и не се интересува от него. Диша ѝ се на тенджерата и ѝ се мълчи.
            Обущарският чук на Кольо Княза – великия брат на баба ми, е с една тъпа като зурла предна част и с една задна, раздвоена като език на змия. На светло този чук винаги е бил весел и готов за работа, в мазето вече е полегнал, обгърнат от спомени.
            В мазето ми се струва, че горните етажи на къщата могат да потънат и това, което е над мене, може да се срути. Чувам как ходи майка ми, как татко се прибира отнякъде и се разхожда напред-назад, чувам как тракат столовете, усещам как тежат шкафът и печката,усещам даже и втория етаж и тавана и очаквам след малко да бъда затрупан.
            Тогава почвам да гледам компотите. Винаги съм имал по-голямо доверие към по-старите и с прах по капачките. Представял съм си, че плодовете им са попили повече захар и са по-сладки.
            Компотите от череши са ми любими – понякога тъмночервени, понякога розови. Ягодите с техните сърца ме стряскат, пък и семките им са някак особени – като бенки са . Компотите от дюли са най-тежки – сиропът им тежи и като ги повдигнеш, ръката ти се уморява. Прасковите компоти са сериозни същества и будят пълно доверие, а крушовите са с парченца зелена и жълта луна зад стъклото. Най-обикновени са джанковите – те са с възкисел характер. А сливовите са важни с листата индрише и с това, че сокът им мени цвета си – от пурпурен до тъмносин.
            Рафтовете са пълни с всичко, което цъфти, зрее и живее. Печените чушки, млените домати, зелето, картофите, царската туршия, сиренето в каче, затиснато с объл камък от Вита; лукът, сплетен на плитки, ябълките, разстлани на леси, орехите в торба, крушите и черничевото буре с ракия, надениците, сплескани с лимонадено шише и сланината, увита в блажна хартия и стегната с канап, правят от мазето свят, в който се мълчи и се преглъща.
            Така е – в мазето не се говори, само се преглъща и ако се каже нещо, то е шепнешком.
            – Защо шушнем? – питам майка.
            – Защото така! – отговаря тя, поглежда надолу и преглъща.          Като си помисля, всичко, което е било отгоре на земята, все някога слиза в мазето. И затова трябва мълчание, нужно е уважение към дошлите под земята вещи, плодове, благини и спомени.
            През лятото слизах да спя в мазето от жегата. Къщата се напичаше така, че само в мазето можеше да се подремне следобед. Лягах на един стар креват, инсталиран с тази цел и постлан с черги, и отплавах.
            Следобедният ми сън едва ли е бил повече от половин час, но блаженството на прохладата и изчезването ме изпълваше. Сега това усещане ме плаши, но тогава наистина изчезвах с радостна умора. Младостта не се страхува да изчезне дори в мазе.
            Като се пробудех, стоях със затворени очи поне няколко минути. Усещах мириса на тънката плесен, на неподвижността, на следобеда, на тая разбърканост и подреденост.
            После се измъквах на светло и нищо, ама абсолютно нищо не виждах от слънцето.

ЙЕРУСАЛИМ

Вървим си с теб и за ръцете се държим,
и твоята ръка за мене е Йерусалим.
А Господ? – Господ чурулика в храста
и ми прилича на врабец пораснал.

И ми прилича Господ на кокиче,
на слънчице, което ни напича,
и на това, че двама си вървим
и все ще стигнем до Йерусалим.