Skip to content

АЙТЕН

Първата жена, която някога видях с кожата си, беше момиченце. С очите си бях виждал мама, баба и другата си баба, и роднините си жени, но с кожата си най-напред видях нея.
Бяхме в детската градина и тя се спускаше над главата ми по една пързалка. Аз седях в пясъка под пързалката, а тя се спускаше отгоре ми. Сандалките ѝ стържеха по наклона на пързалката, чувах слабичките ѝ като сламчици бедра да се приплъзват по сребърната ламарина и примирах. Айтен сякаш се спускаше по облак, слязъл в детската ни градина, и самата тя беше едно облаче. Приличаше ми на ония бонбони лукчета, които като ги сложиш в устата си, първо леко те щипват по езика, а после те разхлаждат и изпълват. Мислех си, че е коте с рокля и докато се спуска по пързалката, драска с пръсти. Мислех си, че е паста от витрината на единствената сладкарница в града.
Но знаех, че е Айтен, и го запомних с кожата си.
Никога не съм могъл да помня имена на хора. Помня как произнасят буквите, как мигат, каква е походката им, как мислят помня, но имената им – не. А нейното го запомних.
Още в детската градина знаех, че я обичам. Това беше седмична детска градина и ние живеехме в нея от понеделник до събота на обяд. През деня Айтен се пързаляше над главата ми, а нощно време аз ѝ подарявах различни неща – подарявах ѝ ги наум. Леглата ни бяха едно до друго и печката беше досами леглата.
Като се мръкнеше и си легнехме, най-много исках в тъмното да ѝ подаря фарове на коли. Прозорците на стаите, където спяхме, гледаха към улицата и от време на време минаваха коли, а фаровете им тичаха по стената. Тръгнат от единия ъгъл на стаята и тичат до другия. И аз ѝ подарявах тези отражения, за да не се страхува в тъмното.
Когато дълго време нямаше коли, чиито фарове да подаря на Айтен, започвах да се моля. Молех се с ушите си. Казвах си – хайде уши, хей сега ще чуете, че идва кола. Само слушайте силно!
И колата идваше, и фаровете от колата бяха подарени.
Как ли е заспивала моята любов от толкова светлини и любов?
След това ѝ подарявах огън. Като усетех, че печката в стаята изстива, ставах и слагах по едно-две чамови дръвца. Беше ни абсолютно забранено, но аз ставах и слагах чамови дръвца в печката. Усещах, че печката става прозрачна, виждах червено-лилавите ѝ страни да се изпълват с топлина и се успокоявах. Сгрявах Айтен.
Една нощ дървата ги нямаше и легнах при нея да я топля. Легнал съм до нея в безсъзнание – и да я топля, и да я усетя. Бархетната ѝ пижамка, ръбчето на пижамката, копчетата, дантелите по гушката и ръкавите – всичко помня. Помня и името ѝ – Айтен, момиченцето от турската махала на града – моята първа любов, моята първа нощ до телце и ухание на момиче.
Айтен миришеше на съненост, на хладно коляно, на бархет, на конци и копчета, на сплетена коса, на пръсти на ръце, които минават през вратлето ми, на уплах и притеснение.
Когато се събудих, лелките от детската градина се бяха събрали на вратата на стаята и се смееха така, че коремите им подскачаха, и ни сочеха, и викаха всички хора от улицата, от града и света, за да ни видят, че сме в едно легло и мигаме като мишлета.
С Айтен после учехме в едно училище, но в различни класове. Аз още я обичах така, че момчетата от нейния клас редовно ме биеха да спра да я обичам, но аз не спрях. Купих ѝ за един Осми март фиба за коса с цвят на светлини – светлинна фиба ѝ купих. И разбрах, че докато съм ѝ подарявал светлини в детската градина, самият аз съм заставал пред фаровете и не съм виждал нищо друго – влюбен и заслепен. И ми олекна. Ще я обичам, пък да става каквото ще, така си казах.
Веднъж, в края на учебната година в пети клас, тя ме повика в нейната класна стая. Беше дежурна и оставаше да трие дъската след часовете. Гледа ме моята Айтен дълго – колкото поне пет учебни часа, и като остави гъбата, ми каза:
– Обичаш ли ме?
– Много.
– Колко много?
– Колкото фарове на кола.
И тя бавно си разкопча блузката и аз видях две светлини – две кръгли бели светлини.
– Искаш ли да ги пипнеш на голо?
Така ме попита – искаш ли да ги пипнеш на голо?
Приближих се и пипнах двете ѝ малки голи гърди. И потеглих с тях на път в тъмното. Беше по обяд, а аз пътувах по тъмното шосе на любовта и в ръцете ми две малки голи гърди просветваха.
Когато спрях с устни на вратлето ѝ, влезе чистачката и се развика. Трясна вратата и тръгна да ни докладва на боговете на морала.
Погледнах Айтен – нея я нямаше. После се сетих, че най-напред някога я видях с кожата си, и разбрах, че сега няма как да я видя, защото бяхме станали едно и също нещо.
Едно и също нещо, което можеха и да го изключат от училище.

Публикувано вПРОЗА

One Comment

  1. Ирена Христова Филипова Ирена Христова Филипова

    „и разбрах, че сега няма как да я видя, защото бяхме станали едно и също нещо.“ Изумително!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *