Skip to content

БАЛАДА ЗА ВЪЖЕНИЯ МОСТ

Когато за пръв път преминах през стария въжен мост,
бате Васил ме носеше на главата си.
Мостът трепереше, беше ми лошо от страх и бях бос,
и се страхувах да не падна от въздуха във водата.

Бате Васил спря по средата на този протегнат смок.
Спря се и се смееше, и бълбукаше.
И смокът беше от облаците по-много висок,
и аз бях бос на моста и на самия край на земята.

Бях на главата на бате Васил – този гарван на шестнайсет години.
А бате Васил беше едно съседско момче с крила.
И ме пренесе по въжения мост, и прелетя над такива картини,
каквито има само на дъното на река.

Аз не видях нищо и се стичах като пот по врата му,
страхувах се и се стичах като капчици пот.
И когато стигнахме другия бряг, стъпих на трънче
и после си обух гуменките, и не бях бос.

Тогава бате Васил изпуши една цигара –
младите гарвани обичат да пушат понякога и на слънце да си лежат.
И ме попита колко стотинки имам – щял да излиза довечера,
и аз му казах, че имам по-малко от лев.

Share on FacebookTweet about this on TwitterEmail this to someone
Публикувано вПОЕЗИЯ

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *