Skip to content

БЕЛЕЗИ

В началото беше порязаният пръст. Близнеш ли порязания си пръст, ще усетиш, че кръвта е преди всичко тънка и далечна, а не толкова червеникава и стипчива.
Тънка е, защото болката от порязването слиза вътре в теб – в пръста ти и още по-навътре, докато премине някакъв едва забележим хоризонт – като косъм.
Далечината от порязването пък идва от мисълта, че само преди секунда всичко си е било на мястото, всичко е било цяло, а сега ръката ти не е същата и плува из въздуха.
Чудел съм се и винаги ще се чудя какво прави кръвта вътре в човека – къде се крие, къде ходи, къде спи и лети. Какво е това небе, в което живее? Как така ние знаем, че кръвта я има, че е най-ценното ни нещо, а не я виждаме, само я усещаме? А когато я видим, изтръпваме, плашим се от нея, сякаш е някоя лоша и неканена гостенка, дошла изневиделица. И се чудя още как избликва кръвта, как лъкатуши, а не е нито изворче, нито ручейче. И е изворче и ручейче, каквито никъде няма, освен в човека.
За вас не знам, но аз обичам да ме боли от порязване – порязването ме прави друг.
Спомням си и когато за пръв път си порязах крака. Бях пет-шест годишно момче, къпех се със слънчева вода в едно чугунено селско корито, поливах се с голяма и дебела бирена чаша и чашата се плъзна от ръцете ми. И видях как от горната част на стъпалото ми, точно над сгъвката, бликна кръв.
Стъклото от счупената дебела чаша порозовя и се замъгли. Кокалчетата на крака ми станаха малки червени ябълки и усетих порязването дълбоко в сърцето си – като хлад. Не съм пищял или викал, или махал с ръце – възгордях се за секунда, пораснах, политнах – нещо ме беше направило голямо момче.
Водата в коритото беше станала залезна. Кълна ви се, че си помислих точно това.
Бил съм малък, залезите, които съм виждал, не са били кой знае колко много, но вече знаех, че кръвта прави водата залезна.
Сега да не си помислите, че пиша стихотворение и хвърлям метафори. Не – клетките ми още тогава научиха, че кръвта е залез и залязване. Вече изобщо не съм сигурен в това, ама тогава…
Болката от порязания крак се стопи някъде, когато майка и баба взеха да ме носят по облаците. Носеха ме по облаците – от страх, от притеснение и от любов. И аз бях щастлив.
И тогава си близнах от кръвта. Като коте си показах езика и си близнах кръв, докато ме поливаха с кислородна вода и докато ме бинтоваха. Вкусът ѝ пак беше далечен и тънък.
Това за вкуса на кръвта го казах вече в началото, но го повтарям, защото ми се струва, че болките са тънки и далечни същества, които бродят по незнайни краища. Сигурен съм, че болките ходят най-много по ливади – и като бродят по ливади, от тях се раждат цветя и пчели, пеперуди и малки змийчета, много малки змийчета.
Порязването ме занесе в леглото. Най-великото нещо за едно момче е да е в леглото с ранен крак и да не може да ходи. Около теб прелитат роднини, самодиви и ангелчета, а ти не помръдваш. Зад прозореца светът се премята през глава, тича и цвърчи, блести и се плези, а ти лежиш и болката те люлее на ръце и заспиваш с бинтован крак, с бинт, който аленее, и сънуваш белега.
Всичко в този свят е белег. Без белези си никой. Моят пръв белег, както вече знаете, беше на пръста. Порязах се на лист хартия. Още тогава разбрах, че книгите порязват и после бягат и се крият много далече от нас. Този белег от лист и досега ми пречи да пиша, но аз искам да ми пречи, защото толкова други неща ми пречат, че белегът е почнал да ми помага. Така де, като ще пиша нещо, нека да е с белег, да се забелязва.
После този белег от счупената чаша. Не куцам от него, но съм истински щастлив, когато ходя бос, защото се вижда. Една матова черта от поне три сантиметра все ми напомня, че някой е драснал нещо там.
В казармата се сдобих с още два белега – малки и кръгли. Когато разбрах, че първата ми любов се е омъжила, Господи, защо не ме отмина тази чаша, взех, че си угасих два фаса в горната част на дланта. Беше привечер и снегът валеше като в лошо стихотворение, бях чел сто пъти последното ѝ любовно писмо и за стотен път сричах: „Ами това е, жабче… Аз пак те обичам може би, но…“
И като ми причерня от това жабче и от това но, си угасих две цигари в ръката. Допуших ги до фас. И бавно, като гледах как пепелта се разсипва около огънчето, как огънчето ми намига с искрите си, натисках цигарените фасове надолу. И ме парваше, и ме смъдваше по корема, и на сърцето ми ставаша ментово и хладно. На ръката ми се вдигаха мехури, сякаш жабчета се раждаха от моята изгорена кожа и любов.
Взех писмото и тъкмо да му драсна кибрита, видях, че е станало жълто. Цял ден го бях носил във вътрешната част на войнишкото си кепе, бях се потил и завирал от мъка и писмото беше пожълтяло – от безсилие и от много пот. Неговият белег беше жълт.
Бог да ги прости хилядите такива войнишки писма – изгорени, изпепелени, скъсани и отлетели по вятъра. Те са се спасили с това, че ги няма. А моето пожълтяваше още и още във вътрешната страна на кепето ми, докато се превърна в малко слънце и ми изгори мозъка.
След ден видях, че двете рани от фасовете на ръката ми бяха избликнали като мънички къртичини. Първо бях жабче, а сега на ръката си имах могилки от къртичини. Наведох се и опитах раните с език – едва-едва. Имаха вкус на пръст – на рохкава кафеникава пръст, върху която е навалял снежец.
После раничките зараснаха и се полираха, сякаш някой сложи върху тях лак и те блестяха. Като гледах полираните и лакирани рани, нещо взе да се върти в главата ми – дали пък човекът не е направен от дърво? И дали ръката ми не е дървена, щом раните се полираха? Да, ама ако е така, защо ръката ми не се запали от огънчетата на цигарите, защо не лумна?
За да е пълен комплектът от рани и белези върху мен – пръст, крак, ръка и лице, ще кажа и за раната на лицето. Нея я имам от други две жени – от майка ми и от ракията. Заради любимата си изгорих ръката, а майка ми и ракията ми разделиха лицето на две.
Пак беше в казармата – към края. Сватбата на любимата ми беше потънала във войнишките месеци назад и зарастваше, когато майка ми тайно през оградата ми прехвърли едно кило ракия. Да си пийнеш, мама, вика, и да почерпиш, че имаш имен ден. И аз почерпих…
Изпихме килото ракия с един приятел и аз минах прав през стъклена врата. Спалното ни помещение беше с голяма стъклена врата и минах през нея, без да съм сомнамбул. Носът ми взе да виси на една страна и кръвта ме заля. Не беше рана, а червено езеро, което стои изправено на лицето ми, стои и изтича. Премалях и от кръв, и от ракия. И пак с помътено съзнание, без глава, нос и лице си мислех, че като се смесват кръв и ракия, става питие за най-дълбоки и далечни сънища. Какво нещо са кръвта, ракията и стиховете – направо побъркват човека! Така ме бяха побъркали и мене.
На сутринта ме зашиха в хирургията на плевенската болница. Залепиха ми, метафорично казано, носа към образа и излъчването. Като ме видя обаче мама, плахата медицинска сестра, каза на лекаря:
– Ама моля Ви, зашили сте го като цървул, докторе! Не си харесвам момчето. – Точно така каза – Зашили сте го като цървул.
Върнаха ме в операционната и ми направиха нов, както го нарекоха – хирургически шев.
Майка ми ме одобри. Аз бях във възторг – имах вече и решителен белег върху лицето. Бях станал най-красивият мъж с разсечения нос и разсеченото лице.
Нищо, че едно момиче, приятелка на моята невярна любов, естествено, докато ме утешаваше на една пейка в парка, изтърси:
– Като те целувам по лицето, все едно целувам бодлива тел. – После се поправи – Все едно целувам таралежче.
Беше докоснала с устни конците от шева на раната и се опитваше да се шегува.
Така е с раните – понякога имат имена на животни, понякога – на бодлива тел.
И аз какво да правя – гледам си пръста, крака и ръката, взирам се в образа си в огледалото и като си мисля за белезите, знам, че са нищо. Виждат ли се белезите, са нищо.
Ами невидимите белези – от полусенки, от думи, от интонации, от съмнения и жажди, от глухи пътища и глухи хора, от пеперуди и слънчеви очи – за тези белези кой ще разкаже, кой ще разкаже за тях?
Аз лично не смея. И знаете ли защо – защото от вкуса на толкова рани и белези ще ми прилошее така, че ще си забравя името. А него искам да си го спомням, няма как.
Share on FacebookTweet about this on TwitterEmail this to someone
Публикувано вПОЕЗИЯ

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *