Skip to content

БИОГРАФИЯ НА СНЕЖЕН ЧОВЕК

Роден съм
хиляда деветстотин петдесет и осма година.
За първи февруари
това е бил един незначителен факт.
Имал съм голяма глава,
безсънни ръце
и перушина.
И майка, по-мека от сняг.

Имал съм майка,
която натрупваше край мене
пелени и снежинки.
И ме научи да ходя
по въздуха още от първия ден.
И аз ходех до гърдите ѝ
и се връщах,
и пилеех снежинки.
Е, това е измислица,
но аз си измислям
още от първия ден.

И защото веднага личи,
че нещо не е съвсем точно,
аз си спомням
как баща ми пристигна с огромен букет.
И доведе със себе си
едно премръзнало многоточие
и един стих,
на края на който стоеше думата лед.

Баща ми не разбираше нищо от поезия,
но като баща на пряспа
се радваше на снега
и на малкия снежен човек.
Този облак с очи съм бил аз.
И когато пораснах,
си помислих,
че това е метафора за снежен човек.

И когато пораснах,
си помислих,
че майка ми спря да ме кърми
чак когато снегът си отиде.
И когато векът си отиде след много лета.
Боже Господи, колко стопени стихотворения
и колко видения зад хълма.
А на хълма
са шапката и обувките на моя баща.

И сега си признавам,
че от двайсет и първия век
искам една високосна виелица.
И една стихосбирка
с красиви и далечни коси.
Роден съм с голяма глава,
с перушина
и с такава безсъница,
че откакто се помня,
снегът не заспива
и над мене вали.

Николай Милчев

Share on FacebookTweet about this on TwitterEmail this to someone
Публикувано вПОЕЗИЯ

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *