Skip to content

БОДИГАРДЪТ НА УЧИЛИЩЕТО

 

Той е висок близо два метра и е бодигардът на училището. Бодигард е на училището, а не може да опази троха от врабче, сянка на дърво от чистачка, която си почива, и ученик от баба и начална учителка. Но е висок близо два метра и е мек, нежен и мечтателен.
Охранителната фирма „Спасяваме бъдещето“, която пази всичко живо в нашия квартал и в нашия свят, го е наела по някаква европейска програма за помощ на замечтаните и отнесени хора и го е поставила на входа на нашето училище „Емили Дикинсън“ с изучаване на португалски език и озеленяване.
Още щом го видите как ходи, и ще разберете, че този човек е роден за пеперуда, а не за бодигард. Роден е за двуметрова фина пеперуда – с разперени ръце встрани, със стъпала, които косят въздуха над земята, с лице, с цвят на неузряла праскова, с панталони, стигащи почти до гърдите, и с черни гуменки – винаги с черни гуменки.И с риза на бодигард, гарнирана със светеща жълта емблема – на лъв, който реве и чиито зъби са като саби.
Калин – така се казва бодигардът, винаги ме разпитва за литература, като ме види, защото съм учител по литература и защото знае, че „пописвам“, както се изразява библиотекарката на училището.
– Господин Соколов, вярно ли е, че Иван Вазов е ослепял временно, докато е писал „Под игото“?
– Така се говори – отвръщам.
– Да, да – продължава нежният крилат изполин. – Като малък Вазов паднал от кон и си ударил главата. Повредил си очния нерв и при напрежението от писането временно ослепял.
– Откъде ги знаеш тия работи?
– От деца от шести клас. Те ми казаха. И оттогава спрях да ходя в Борисовата градина при конете. Страх ме е да не стане нещо. А и мама Веска не дава.
Такъв бодигард като Калин няма на света. Цял живот е обичал правосъдието, литературата и майка си. Майка си най-вече. Мисли за нея ден и нощ, само тя му е в ума. Обажда ѝ се по двайсет пъти на ден по телефона и на всяка втора дума казва името ѝ. За каквото и да говориш с него, винаги ще спомене името на светата си майка.
– Калине, – викам му – едно от стъпалата на входа се е пукнало. Кажи на когото трябва!
– Мама Веска вчера ми каза същото. Спуканото стъпало не е на добре.
Като му направих забележка да не дъвче непрекъснато пластмасови бъркалки от кафе, той с опулени очи извика:
– Аааа, аз така си регулирам кръвното. Мама Веска се е консултирала с професор Игнев, кардиолог. Той ѝ казал да дъвча пластмаса за кръвното.
Майка му го водеше винаги под ръка. Не го пускаше нито за миг – никога, през целия си живот. Беше го родила, за да го научи да ходи, после – за да се разхожда с него по паркове и градини и накрая – да се опира на него, докато животът я счупи. Тези майки задушават от любов синовете си, както маймуните понякога задушават малките си. Убиват ги от любов и от добро майчино сърце.
Нали сте виждали такива двойки майка и син – тя на осемдесет, той на около шейсет – впити един в друг, преминават под облаци и дървета и се въртят в кръг. Въртят се в кръг, наречен грижа и още грижа, и още грижа. И кръгът няма свършване.
Опитай се само да докоснеш този кръг, да кажеш нещо, и ще те удари ток. И майката, и синът ще те пронижат с електричеството на своята обреченост и непогрешимост.
Но животът е много, много по-сложен и затова млъквам. Защото кой съм аз всъщност – никой, само един от кръговете.

Боже, колко го обичам този чудак! Обичам го страшно, защото някога е завършил право и е видял, че правото го няма никъде. Три години е бил адвокат и не е спечелил нито едно дело.
Обичам го, защото само веднъж се е влюбил в жена и никога повече, никога повече.
Обичам го и едновременно ми иде да го убия, защото е бодигард, а трепери от майка си, че майка му го води за ръка до училището, че не му дава да гледа телевизия след двайсет и един часа, че му готви само пюрета, защото смята, че стомахът му няма да издържи нищо друго, че не му разрешава да изпие една бира с учителя по трудово, че му дава всеки ден по два лева и нито стотинка повече.
Ех, тези майки – не мога да спра да говоря за тях, не мога да сложа точка.
Обичам го и ми идва да го убия, защото е чел повече от всички и е по-умен от всички, а го правят на глупак. Защото учителят по трудово не иска да пие бира с него, а да го тормози и да му се подиграва, че не може да забие пирон в кисело мляко, защото началните учителки го ползват ту за закачалка, ту за кошче за душевни отпадъци. И защото пази училището, а него няма кой да го опази от майка му, от нас и от пеперудите.
Един ден – един студен зимен ден, както се разказва в страшните приказки, видях Калин смален. Беше вече висок не два метра, а най-много един и петдесет. Не се виждаше Калин от земята, сякаш го нямаше.
– Мама Веска почина! – И очите му станаха два облака, и си свали очилата от облаците, и заваля Калин и плака, плака с дни.
Всички го успокояваха – и врабчетата, и кучетата в двора, и ученици, и учителки, и даже една от младите заместник-директорки го успокояваше, защото така ѝ бяха наредили от ръководството.
От охранителната фирма „Спасяваме бъдещето“ разбрали, че плакал няколко дена, но въпреки всичко не го уволнили. Нали е назначен по европейска програма.
След време смаленият великан си сложи на врата черен бинт и не го свали вече никога. Уви си черен бинт около врата човекът.
– Мама Веска ми каза да си пазя гърлото. И аз затова… – Така ми обясни.
После бавно, много бавно, месеци наред, започна да се изправя. И лека-полека стигна до един и осемдесет. Гледал вече телевизия до двайсет и два часа, спял в същото легло на майка си и дал на един художник в подлеза на ЦУМ снимка – да ѝ направи портрет.
– Като я няма наживо, поне портретът ѝ да ме пази. И господин Соколов, поръчах портрета ѝ да е с маслени бои.
И как да не го обичам, и как да не искам да го убия, като вчера ме попита:
– Вярно ли е, че Яворов е застрелял Лора от любов? Кажете ми вярно ли е!

Ами като не знам, като не знам..

Share on FacebookTweet about this on TwitterEmail this to someone
Публикувано вПОЕЗИЯ

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *