Skip to content

БУРЯ

Небесното плашило размахва ръкави
и хвърля ножове и вилици,
и плюе гръм.
И хрущи долината,
и се чупят кости и стави,
и реката се вдига,
и прилича на хълм.

Пада ток и порязва гърба на небето,
и порязва на въздуха пръстите,
и потича лед.
И летят отражения на магарета и риби,
на цветя и козлета,
и една синя коза лети,
и прелита високия плет.

После вятърът идва и рита с ботуши стъклата,
и чупи ключалките като орехи,
и ключалките дрънчат.
И ледът е огромна кокошка,
която си снася яйцата
и ги мъти на двора
и на калния път.

После всичко е тъмно –
тъмносиньо, пепеляво и всякакво,
и отвсякъде пърхат уплашени същества.
И коминът си скърша врата,
и изгубено крякат
всички черно-бели
и черни,
и бели
свраки в света.

Даже смокът
с корем като цвят на светкавица
се е свил на кравай и трепери,
и си гълта езика.
И врабците потъват
и се губят из косите на храста,
и не смеят една пилешка дума
наум да извикат.

И тогава плашилото спира.
И сяда, и си клати парцалите,
и е вир-вода цялото,
и маха, и си бърше носа.
И си мисли, че довечера баба му – Халата,
едно счупено парче от луна ще му донесе.

И преди да изсъхне,
и преди да чуе на земята молитвата,
слага край на лудия си световъртеж.
И си търка очите,
и гледа как една лъскава тиква
се търкаля по склона
и не може да спре.

Share on FacebookTweet about this on TwitterEmail this to someone
Публикувано вПОЕЗИЯ

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *