Skip to content

ВЕТЕРИНАРНАТА ЛЕЧЕБНИЦА

Някога, много отдавна, аз живеех на втория етаж. На първия етаж живееха на смени коне и прасета, крави и овце, кози и биволици и други животни, които пребиваваха в лечебницата.
Ветеринарната лечебница в Ловеч беше една голяма бяла къща на два етажа.
На първия бяха пациентите, на втория – аз и моето семейство. Голямата бяла къща на два етажа плюс животни, плюс прислужник, плюс фелдшер, плюс лекарско семейство – и ето ти цялата ветеринарна ловешка лечебница.
А дворът на лечебницата – зашумен с круши и ябълки, орехи и череши, мушмули, дренки, лешници е една кайсия, която не я давам за нищо на света. Много сладка кайсия, по-сладка от мед.
Още от дете съм свикнал, когато заспивам, някоя крава да надува сирена под мен, защото ражда, и в сънищата ми да се прескачат теленца. Свикнал съм да си уча урока, докато биволицата с рана на врата реве по-мощно от буря. А любимите ми книги винаги съм ги чел в съпровод на магаре, коза и оркестър. Гъските буквално ми бяха станали братовчеди – в лечебницата гледахме гъски и когато те тръгваха към Осъма да се къпят и да ловят риба, аз бях едно от техните момчета.
Тези гъски понякога рязко намаляваха числеността си, щом някой цигански табор, който винаги отива в небето, спреше на брега на реката, близо до ветеринарната лечебница. Таборът отива в небето и гъските също.
Велики години бяха – телевизорите бяха черно-бели, светът – цветен, а лечебницата – на два етажа.
Как беше замислена тая ветеринарна лечебница само – с грижа и за животните, и за хората, които ги лекуват.
Идват пациентите от близките села и на входа ги посреща прислужникът Мики-Мики. На Мики-Мики това не му е истинското име, но понеже непрекъснато казва мики-мики преди всяко изречение, истинското му име изчезна. А мики-мики означаваше „абе как може така“, „ей, да му се не види“, „олеле, майко“, „тц-тц-тц…“. И все такива работи. И оттам му дойде и прякорът.
Мики-Мики води пострадалия кон на първия етаж, където е конската болница. Първият етаж на лечебницата е голямо каменно помещение, което кънти, като говориш. Мирише на лекарства, на говежда пот, на бръмчене на мухи, а в средата на помещението има канал. Над канала – клетка с въжета и синджир. Сега като си затворя очите, клетката с канала ми прилича на сервиз за коли. Но тогава това си беше Спешно отделение за животни, а някои от животните си бяха живи транспортни средства.
Конят се връзва здраво, очите му стават големи, кървави, уплашени, че чак скимти – не пръхти, ами скимти, трепери целият.
И фелдшерът Пешев казва на Мики-Мики да вземе кофата с разтворения калиев перманганат. И топват крака на коня вътре.
Какъв виолетов цвят имаше тоя калиев перманганат. Ако е тъмнолилав, е опасно – може да се повреди раната. Трябва да е розов, едва розов даже.
Конят въздъхва дълбоко, сякаш е човек, и след малко почва да благодари и на Пешев, и на Мики-Мики за положените хуманитарни грижи.
Първият етаж на ветеринарната лечебница в Ловеч приличаше и на пещера. Като паднеха сенки и слънцето изчезнеше нанякъде, първият етаж ставаше усоен, загадъчен и стряскащ. Навсякъде имаше стъкленици, наредени по шкафове, с разни спиртосани овнешки сърца, с плъхове, змии и пепелянки. Имаше и едно препарирано теле с две глави. Това теле с две глави много ме плашеше, защото си представях как един ден ще проговори на два езика едновременно и аз няма да му разбера нищо.
Някак си бях свикнал с кравешкия език, в който муу-ууу е основна дума и основно понятие.
Този първи етаж беше нещо подобно и на виенско колело. Уж неподвижен първи етаж, уж досами земята, а пък като виенско колело.
Близо до лечебницата беше пазарът – там едно широко място и на него всяка година пристигаше виенско колело. Хората тичат, блъскат се, качват се и се возят. И се въртят, докато им стане лошо и пребледнеят. Въртят се хората с шарените си дрехи и физиономии, а на мен ми се привижда, че в кабините на виенското колело са се качили козлета, агънца, кончета и така нататък. Какво да ми се привижда на мене – момчето от ветеринарната лечебница, освен такива работи. А колелото се върти и на животинките им става лошо от въртенето и от живота, бързат да слязат и хайде – в лечебницата, която е на две крачки. И всички – козлета, агнета, кончета – на първия етаж под мен и търсят помощ.
Абе хора, не знаете ли, че ако се возите на виенско колело и то е толкова високо, все някога ще ви се завие свят и ще трябва да потърсите спешна помощ?
Пешев – ветеринарният фелдшер, никога не се качваше на виенско колело. Той беше много добър и много дебел. Търкаляше се като топка наоколо, лекуваше каквото видеше и каквото пристигнеше, но никога не се качваше на виенското колело.
– Кольоо, – викаше ми той, – ще паднеш от ябълката.
И аз падах с пет ябълки в пазвата. И с пет ябълки в пазвата нахранвах магарето в ъгъла на двора.
–Кольоо, – викаше ми той, – ще паднеш от крушата!
И аз падах с две круши в пазвата и с две круши нахранвах едно цигане от катуна, който още летеше към небето.
Можех да падна и от кайсията с много кайсии в пазвата и джобовете, ама ви казах, че тая кайсия не я давам за нищо на света.
Пешев беше голям левскар и ме запали по синия цвят. Оттогава много обичам да гледам сини облаци, сини реки, сини очи, сини ветрове и сини чаршафи, прострени в двора между дърветата.
Мики-Мики – прислужникът, беше известен с това, че освен мики-мики казваше и „дали ще сгреша“.
– Другарю Пешев, – питаше Мики-Мики – дали ще сгреша, ако измия мивката с топла вода?
– Пешев, дали ще сгреша, ако отворя прозорците в обора?
Но когато се обръщаше към баща ми – доктор Кривошиев – аз бях син на ветеринарния лекар Станислав Кривошиев, питаше по-дълго и уважително:
– Доктор Кривошиев, дали ще сгреша, ако изхвърля до Осъма тора на овцете, който е от вчера?
Или пък моето любимо:
– Доктор Кривошиев, дали ще сгреша, ако отида да си купя три мекици с пудра захар? Много съм гладен! Аз животните съм ги нахранил, ама съм гладен.
И от всички страни отговорът беше само един – ама как ще сгрешиш, давай!
Споменах баща си доктор Кривошиев – той е друга бира и направо ми пресъхва гърлото и ме стиска гърлото, като си спомня за него. Ветеринарен лекар, роден за сатиричен писател. Да ти разкаже виц – размазва те като опашка на кон – конска муха. Да се пошегува нещо – пали те отвътре със смях и със сълзи от смях. Ветеринар с чувство за хумор – сигурно затова животните понякога се смееха в обора и това може да бъде потвърдено от рибите и жабите на река Осъм, която минаваше до двора на лечебницата. Смеят се животните и не само че се смеят на приказките на баща ми, ами разказват и на други животни по селата какъв доктор имат. И другите животни бързат да се разболеят, за да дойдат да се излекуват със смях.
Но винаги, когато разказваше неприлични или съблечени вицове, както се изразяваше баща ми, той все ме пращаше нещо да проверя:
– Иди виж дали е угасена лампата в другата стая! Иди виж дали е включен телевизорът.
А телевизорът, както ви казах, черно-бял. Поне да беше цветен, та да му угасиш цветността.
Това трудно му го приемах за нормално, но аз толкова го обичах.
Да си ветеринарен лекар е голяма работа, висока чест и именно затова на моя баща му бяха дали да живее на високия втори етаж на лечебницата. Там живеех и аз.
Живеех и на двора, разбира се. От сутрин до вечер с дръвчетата, скакалците, гущерите и бръмбарите. И с тревата – ей, каква трева имаше в тоя двор. Каква трева растеше между дърветата само – зелена и тъмнозелена, висока и още по-висока, права или леко поклонена към земята. Подредена и разбъркана като коса на момиче. И като я окосяха с коса за косене, лягаше на пластове и миришеше на зелен одеколон.
Сега тревата не я косят, а я кълцат на салата за мравките. С тези електрически косачки я раздробяват така, че не се познава косена трева ли е, или е някаква лепкава тъмна каша. И не мирише на косена трева, а на ветеринарен обор. Да се чуди човек пеперудите ли, кучетата ли я опикават, дъждовете ли са с голяма киселинност, или светът почна да загнива и косената трева мирише така.
Да ви кажа честно, като вземеш животните в лечебницата, като вземеш персонала, големия двор, всякакви треви, дървета и създания и направо получаваш зоопарк. А в Ловеч, както е известно, има зоопарк – втория по големина зоопарк в България, от което ми се късаше сърцето. Защо винаги присъствам на места, които са втори по големина и значение? Не може ли и аз някога да се озова някъде на първо място?
Веднъж докараха в лечебницата тигъра да го лекуват. Бяха карали и други животни от зоопарка, но тигър – никога. Докараха го упоен и го свалиха, както спи. Упоен и с шарки, тоя тигър приличаше на човек, завит с одеяло на ленти.
Вързаха го на мястото за лекуване на животни и голямото лекуване свърши бързо. Татко му резна цирея и той потрепера. А като потрепери тигър, Вселената потреперва. Кой да ти знае, че тигрите имали циреи?
Татко намаза раната му с йод и му сложи памук и бинт. Тигър с памук и бинт.
И тогава влезе Мики-Мики. Водеше едно полуживо магаре.
– Какво правиш? – попита татко.
– Дали ще сгреша – запремига Мики-Мики, – ама си помислих, че ако тигърът се събуди и е гладен…
– Какво… – попита баща ми.
– Ако е гладен, викам да има едно магаре за всеки случай. Аз когато съм гладен, ям мекици с пудра захар, ама тигърът не яде мекици.
Фелдшерът Пешев се търкулна от смях и търкулна със себе си и Мики-Мики, и магарето. И аз видях, че ризата на фелдшера се синее.
Точно тука ще спомена, че сините чаршафи в двора ги простираше милата ми майчица и аз затова я обичах толкова много. Обичах я толкова много, защото живееше с баща ми и с мен на втория етаж на ветеринарната лечебница и нито един път не поиска цветен телевизор. Не че тогава имаше цветни телевизори. Хем гледаше с нас черно-белия телевизор, хем переше до синьо чаршафите.

Публикувано вПОЕЗИЯ

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *