Skip to content

ВИНОВЕН ЗА ПЪРВАТА ЛЮБОВ

                Ако знаех какво нещо е любовта, сигурно щях да взема Нобелова награда за любов, ама не знам.
            Знам само, че е най-голямата метафора, пренасяне на мисли, чувства и химически процеси от една глава на друга. И от едно сърце и едни слабини на друго сърце и други слабини.
            Изписал съм доста изречения на тази тема. Много откровения съм си позволил, някои дори разголващи до дъно, но и много съм премълчавал и лъгал. Не съм лъгал нарочно, самозалъгвал съм се, оправдавал съм се на всякакво равнище – клетъчно, социално, психологическо, писателско, ако щете.
            И винаги излизаше, че съм прав, че само аз съм бил влюбеният до уши, че мене са ме изиграли и изоставили. Горкичкият, как ли съм оживял?
            Страшна работа са любовните описания. Пълни са с лъжи и извъртания и с театър, в който само пишещият има думата.  А не е така, никога не е така.
            Понякога се гледам в огледалото и се чудя как не са ми поникнали не две, а четири крила и как отдавна не съм кацнал на седмото небе, където ми е мястото.
            Моята първа любов, царство ѝ небесно, имаше сияещо и слънчево име. Луничкава, крехка и бледа, тя се вместваше в представите ми за английска красота. Какво значи английска красота, изобщо не ми беше ясно, но го бях прочел някъде и исках такава мъглива красота. Другите момичета – напращели като априлски върби – със сокове и пролет под роклите си, аз искам английска красота.
            Моето момиче не говореше много. Мълчаливичко едно, а аз – воденица на думи. Сигурно съм ѝ надул главата с приказки за стихове, книги и кой знае какво.
            Тя обаче искаше да се показваме по заведения, да ходим по главната улица, а аз я водех на брега на Осъма да хвърляме камъчета и да въздишаме.
            Ще кажете – не сте били един за друг. Не е така – аз не бях за любовта, каквато я исках. Убийте ме, не мога да ви отговоря какво исках от нея. Исках да ме обича и най-вече да не се вижда с никого.
            Да, ама тя се виждаше. И веднъж я срещнах с три момчета да се движи из центъра на града. Мислите, че ги спрях, че направих скандал, че се сбих с момчетата? Нищо подобно. Помислих си, че съм се припознал, че не е била тя, за да запазя измислената си увереност и спокойствие.
            Как пък нито веднъж не се попитах какво точно обича, какво иска, от какво ѝ е хубаво, какво мисли за следването си след единайсети клас – не, само се наслаждавах на пауновото си заслепение. Нещо като полумомче, полупаун.
            Даже когато за  пръв път правихме любов, мислех единствено за себе си и за розовите петънца по бедрата ѝ, които ми даваха някакъв нов статут на мъж. Глупости на търкалета, надувки и перчене – това е било.
            След като спах с първата си любов, разбира се, се похвалих на Илиян, с когото седях на един чин, той пък разнесе тази мъжествена вест из гимназията и из целия градски свят.
             Боже, колко ми се смъкна гардът, когато за пръв път ме заведе у тях. Стори ми се разхвърляно и не много чисто. Моята майка беше превърнала къщата ни в стерилна аптека и музей едновременно, а у любовта ми – разхвърляно. Това ме счупи. Влезе баба ѝ и ни донесе чай. Ама как може да се пие чай в различни чаши, как може лъжичките да не са еднакви, защо няма кристална захарница? Голяма любов е било от моя страна, няма и дума, щом едно недокрай изпънато одеяло и чай в различни чаши са ме поразили. 
            На абитуриентския ни бал отидох да я взема с москвич, на който не се затваряше задната врата. Имахме волга, черна, но аз отидох да я взема със син москвич, защото баща ми каза, че така е по-добре – да не приказват хората, че имаме волга.
            Тя се разплака – очаквала е черната волга. И не само че се разплака, което вбеси майка ми, но се яви с голяма златиста перука. Нашите се опулиха. Как може младо момиче да ходи на абитуриентския си бал с перука, срамота!
            Аз, кавалеринът, бях с гръцки обувки на токове, два номера по-големи, пълни с памук, и ходех като на кокили, и нямаше нищо, но перуката на моята първа любов им извади очите.
            – Искам да ти заявя, – каза ми майка след бала, – че съм ги проучила целия им род. Баба ѝ не е наред с главата, така че да си знаеш – ако направиш някоя глупост, тя влиза, аз излизам.
            Ако направя някоя глупост ли? О, каква глупост направих само, не ми се говори, защото такива неща са като рязане на месо, сърце и живот с нож. Господ да ни е на помощ някой ден – и на мен, и на Сияна.
            Споменавам името Сияна, за да стане малко по-светло, иначе съвсем ще се стъмни.
            После отидох войник. Тя записа агрономство в Пловдив. Взеха ме в казармата, защото не ме приеха студент. А как се фуках само със стихове и публикации. Фуках се, ама не влязох висше първата година.
            Тук настъпва най-главният момент в нашата любов със Сияна. Пишех ѝ всеки ден и тя ми пишеше всеки ден. Поне в началото. Във всяко мое писмо имаше и стихотворение. Пишех стихове в писмата си като луд. Съчинил съм най-малко двеста. Сега съм сигурен, че са били глупави и слаби, но тогава…
            Нейните писма бяха облепени с картинки, с цветя и рози. Познавах ги от сто метра по картинките и по вкуса. Аз не само че си опирах очите и устата в тях, не само ги целувах и душех като куче, но ги и близвах. И ми бяха толкова сладки.
            След една година тя се омъжи за неин колега от Малко Търново. Мислех да се застрелям с автомата, да си прережа вените, но стигнах само до гасене на фасове в ръката си. Още имам пет-шест петна по кожата на лявата ръка. Проклинах я, обвинявах я за всичко, само никога не се попитах – ти какво щеше да ѝ предложиш: свекър и свекърва, които я мразят, плюс неясно какви стихове и фантасмагории. Направо ми беше хубаво да страдам.
            Години по-късно, при една наша случайна среща в София, изтърсих:
            – Пазиш ли ми писмата от казармата? Ако ги пазиш, да ми ги върнеш, че ще издавам стихосбирка във Военно издателство.
            – Не ги пазя. – Каза ми моята омъжена първа любов. – Изхвърлих ги, да не ги намери мъжът ми.
            Заля ме вряла вода. Как е могла, какъв човек е – да ми съсипе писмата и стихотворенията? Гениалните ми войнишки стихотворения.
            Намразих я окончателно и ми олекна. И забравих цялата ни любов. Не я забравих, разбира се, само я затрупах със злобата си и с гузната си съвест.
            Тръгнах си бесен и лек като перце едновременно. И се сетих за нейните писма с картинките и с вкуса на любов. Сетих се, ама като не знам къде са – никаква идея нямам. Тя поне каза, че е изхвърлила моите, аз и това не помня. Нищо не помнех за нейните писма, но за моите страдах, даже разказ написах.
            И разказът се хареса.

Публикувано вПОЕЗИЯ

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *