Skip to content

ГОЛЕМИЯТ СТУД

            В сутрините с най-големите студове в кухнята до печката е пълно с духове.
            Майка ми е внесла прането от терасата и чаршафите стоят прави. Такъв мраз е бил нощес навън, че ризите на баща ми са разперили ръце, а един пешкир се рее, сякаш е летящо килимче.
            – Малеее, прането е на кокал! – Казва майка ми и си духа на ръцете, които са посинели.
            След малко печката почва да размеква духовете. Чаршафите подгъват колене, ризите си свиват ръцете, пешкирът мирише на студ. Мирисът на студеното пране е чист – като въздух е и не може да се разбере дали майка е прала със сапун или с въздух.
            Гледам трите бора през прозореца. От студеното дърветата са потънали надолу и снегът по тях виси като на закачалка. Една сврака си върти раменете и прави гимнастика, каквато съм виждал да правят кондукторите на първите сутрешни автобуси.
            Минава камион с натоварени букови трупи от Балкана. Толкова са бели, че не знам дали са букови трупи, или са великани от лед, които спят в каросерията. Като минава камионът, дворът ни се тресе, даже котката леко се тресе и не може да се разбере дали ѝ е студено и трепери, или е от минаването на камиона.
            Тогава откъм небето падат парчета от черги. Не са парчета от черги, гълъби са. В студа тези летящи същества изглеждат тъмни, сини, прозрачни, някои даже се розовеят.
            От това трепери котката – от гълъбите, дето падат от небето като парчета черги; от глад, от бяс, от студ и от това, че е котка в студа.
           Баба донася дърва. Наредила ги е високо върху лявата си ръка и ги подпира с нос, така пази равновесие. А носът ѝ е толкова голям, че направо е идеален за тая работа.
            Пипам една цепеница и се опарвам, толкова е замръзнала. Пари, а още не е станала въглен.
            Какво ли щяхме да правим без въглените? Как щяхме да си печем по някоя и друга мръвка на тях и после да я ядем с пепелта. По-сладко от пепелива мръвка няма. Как баба щеше да вари греяна ракия в джезве, да я кипва три пъти и да разтапя в нея бонбон лукче, ако не бяха въглените? Как после комшийките щяха да я пият, докато почнат да си допират челата и да говорят по високо от Радио София?
            Как бате Васил щеше да си пали цигарите една след друга, да ни опушва къщата и да приказва за риби и стара любов, ако не бяха въглените?
            Само въглените, те и никой друг ни спасяваха от големия студ.
            Макар че лично аз нямах нищо против този дошъл за някой и друг ден зимен човек.

Публикувано вПРОЗА

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *