Skip to content

ГОСПОЖА ГРАХОВА

Когато я видях за пръв път, много я харесах, много. Видях в очите ѝ бенгалски огънчета и облачета, и дъжд ми се стори, че видях. Видях и гръмотевички – съвсем мънички, дето премигват светло и се стапят. И мекота – памукова мекота видях. Пишех стихотворение за нея аз, като я гледах. Отнасях се и си съчинявах.
Беше завършила португалска филология и аз я нарекох глухарче. Такава фина, нежна и невъобразима беше, че ме хвана яд, когато казаха, че е парашутистка. Глухарчето също има парашут, но глухарче е едно, а парашутистка – друго.
Назначиха я за заместник-директорка на нашето училище „Емили Дикинсън“ с изучаване на португалски език. Спечелило конкурс моето глухарче, явило се сам-самичко на конкурса и го спечелило. Други кандидати нямало или ако имало, били невидими.
И аз – какво да правя, поетична душа, за да ме забележи, веднага почнах да превеждам португалска поезия, и то класика. Фернанду Песоа ми стана като нощна лампа – светеше ми до ранни зори и аз след месеци безсъние ѝ поднесох десетина негови стихотворения, преведени от мен на български. Най-отгоре сложих стихове от „Пазачът на стада“, и по-точно – ето какво:

На моя дом прозорецът е толкова висок
и аз със бяла кърпичка
махам на стиховете си,
поели към света.
И без да искам, ми е мъчно,
боли ме тялото –
и кой ли ще ги прочете,
в чии ръце ще стигнат
и до чие сърце?

Боже, колко се надявах португалският поетичен идол Песоа да я впечатли! Поднесох ѝ тези мои литературни терзания заедно с букет теменужки – бели теменужки, набрани от гроба на Петър Дънов.
– Това е поезия, за която мога само да мечтая, – изфъфлих – а теменужките открих на гроба на Учителя.Там всички цветя са бели.
– Соколов, – каза невъобразимото глухарче – аз поезия не чета – никога. А и не съм знаела, че наблизо има гробище, в което погребват колеги от училище.
Онемях и едва измяуках:
– Госпожо Грахова, става въпрос за учителя Дънов.
– Той не се ли е пенсионирал? Такова лице в списъка за заплати няма.

Прощавай, Фернанду Песоа, прощавай, Учителю Дънов, прощавайте и вие, нежни глухарчета и бели теменужки.
Тогава разбрах, че е парашутистка. Парашутистка е и то от сините барети, дето са били на мироопазваща мисия в Афганистан.
И за пръв път – за пръв път от няколко месеца се заслушах как се движи и как говори. Тя не се движеше, а ковеше пирони с токчетата си по мозаечния под на коридора. Ковеше пирони направо с петите си: так-так, чук-чук, так-так, чук-чук – и още по-бързо ковеше пирони, и още по-бързо и най-бързо, и – тряяяс – вратата на класната ми стая се отваряше и заместник-директорката Грахова ме вледеняваше с краткото ламаринено:
– Соколов, в междучасието – при мен!
В гласа ѝ, по-точно в последните срички на думите, които хвърляше в пространството, имаше хладен метален оттенък, сричкотворните съгласни звучаха като остриета на вилица.
– Ти от компютри не разбираш нищо, нали, Соколов? – ковеше глухарчето пирони в сърцето ми, вече в кабинета си.
– Май да.
– Ами като не разбираш от компютри, защо пишеш стихове?
– Каква връзка има?
– Връзката е, че няма да те търпим аналогов. Може и да пописваш, ама аналогов няма да те търпим. В дигиталния свят на училището няма място за аналогови учители. Това е новият девиз!
– Нали девизът на училището беше „Характер и талант“?
– Беше, ама сега не е .
И междучасието свърши.
Междучасието свърши, но на другия ден почна учителският съвет. Заместник-директорката Грахова го водеше. По-точно водеше учителския съвет за носа, по-точно – му изви врата още първия път, по-точно – му запуши устата, много здраво му запуши устата.
Питал съм се стотици пъти защо се провеждат толкова дълги и безсмислени учителски съвети и чак сега – надвесен над бездната на пълното си отчаяние от училище, вече знам – за да са важни тези, които ръководят съвета. Никакви задачи, никакви спешни работи, никакви въпроси, свързани с оцеляването на училището, света и Вселената не са важни – важни са тези, които ръководят съвета. Къде, ако не на учителски съвет, шефовете ще дойдат с нови костюми, ще дрънкат по четири часа и всички ще си записват и ще кимат с глава? Къде, ако не на съвет, от очите на началниците ще свети гняв, справедлив гняв, че учителите нищо-нищичко не правят, а те се скъсват от работа? И накрая идва най-важното – къде, ако не на учителски съвет, шефовете по три часа ще връчват грамоти и медали, значки и ордени и ще плачат над успехите по физическо, трудово и португалски език.
Винаги съм се питал има ли друго училище на света освен нашето, което да е спечелило поне една олимпиада. Питал съм се има ли друго училище освен нашето, което да се е класирало на призово място по петанка, баскетбол, волейбол, туристическо ориентиране, воден и подводен риболов, засаждане на дървета и храсти, събиране на звезди и вторични суровини. Няма, няма друго освен нашето училище. По всичко винаги сме на първо място и от време на време – на второ и трето.
И именно на тези ужасяващи учителски съвети всички до припадък благодарим, благодарим на Ръководството за тези невиждани успехи.
И нашата заместник-директорка Грахова разбра за какво става дума веднага. И не само че прие успехите на училището за свои, но и ги разви и изведе до нови висини. И продължи да води учителските съвети към светли бъднини – вярно, не по четири часа, а само по три и половина.
След година заместник-директорката, бившето глухарче, проведе разтърсващ социален експеримент. Видяла ромско семейство да живее в полуразрушен фургон близо до тях, разбрала, че едно от момчетата не ходи на училище, и го записа в нашето. Ромчето трябваше да учи освен български, и португалски език, но нищо. Купихме му дрехи, учебници, хранеше се без пари в стола. И настана идилия… Експериментална идилия.
Записаха го в шести клас и наистина всички много му се радвахме. Сладур беше отвсякъде. Глезехме го и му прощавахме какво ли не. Открадна едно кашонче шоколадови вафли от камиона, който зареждаше лавката – размина му се. Обра чантите на няколко ученици – нищо. Лъжеше за всяко нещо – е, голяма работа. Хващаха го да пуши трева в тоалетната на училището – кой ли не го прави?
Докато веднъж след три години не се издъни яко. Хвърлил око на една единайсетокласничка, няколко седмици се возил тайно с нея в градския транспорт, за да види къде живее, докато една вечер я причакал във входа на блока и я нападнал. Нахапал я по лицето и врата, скубал ѝ косите, скъсал ѝ роклята и чорапогащника и с нокти разкървавил бедрата ѝ.
И когато на учителския съвет – ех, тези учителски съвети – баща му започна да го оправдава, каза следното:
– Казах му аз на него, че тези работи не стават така. – Бащата имаше предвид любовта. Любовта не ставала така.
– Моля ви, моля ви – прекъсна негодуванията и виканията на учителите заместник-директорката – Нека изслушаме момчето.
А нашият любовник се изстъпани, мига една минута и на въпроса на Грахова защо е направил това нещо с момичето, отговори:
– Защото е хубава, много е хубава.
И Грахова избухна в сълзи и закри съвета.
После наистина дойде любовта или нещо такова. Грахова се влюби в учителя по рисуване, или нещо такова.Той изпълни ателието си с нейни портрети, всичките обаче облечени. Грахова беше по облечените портрети и по облечената с хубави дрехи любов.
Но когато учителят по рисуване съвсем разголи пред нея душата си, разведе се и ѝ предложи брак, тя го заряза, защото бил надебелял и не искал да признае, че компютърната анимация е по-добра от ръчната. Това последното заместник-директорката не можеше да понесе или нещо такова.
След това дойдоха курсовете по компютри. Денонощни курсове – от мен до последната чистачка. Компютри от лягане до ставане. Станахме най-иновативното училище във Вселената. Презентирахме уроци от нашата и от други галактики. Иновации до дупка. Станахме невидими с просто око, можехме да се забележим само дигитално и само в добавена реалност.
И аз изгърмях. Бушоните ми лумнаха окончателно, когато разбрах, че „Под игото“ е излязло на шльокавица, и то само в двайсетина страници, и че ние ще го учим пилотно. Нещо като пилотна шльокавица. А когато видях Бойчо Огнянов и Рада като анимационни герой в буктрейлър, паднах покосен от инфаркт, с дълбока травма в сърцето и мозъка.
Докато лежах между земята и небето, котката на заместник-директорката Грахова получила херния. Двустранна, представете си. И се почнала кампания – по класове, по випуски, по майки, баби и прабаби, правили се дарителски акции, банкови сметки се открили. Накрая училището спретнало базар за набиране на средства за двустранната херния на котката. Всеки ден в сайта на училището се публикували суми, събрани през деня. Най-добре, както винаги, се представили учениците от начален курс. Събрали няколко хиляди лева и така котката сега е без херния, а Грахова е щастлива. Защото не компютрите, не учителските съвети, не учителя по рисуване, котката е голямата любов на Грахова. А за голямата любов трябва да се воюва.
Накрая искам да се извиня на всички, които са участвали в благотворителния базар за хернията на котката, а аз не ги споменах, но нали ви казах – тогава бях в интензивното с инфаркт и не съм най-добре запознат с всички впечатляващи подробности за този наистина хуманен акт.

Публикувано вПОЕЗИЯ

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *