Skip to content

ГОСПОЖА ГРАХОВА

Когато я видях за пръв път, много я харесах, много. Видях в очите ѝ бенгалски огънчета и облачета, и дъжд ми се стори, че видях. Видях и гръмотевички – съвсем мънички, дето премигват светло и се стапят. И мекота – памукова мекота видях. Пишех стихотворение за нея аз, като я гледах. Отнасях се и си съчинявах.
Беше завършила португалска филология и аз я нарекох глухарче. Такава фина, нежна и невъобразима беше, че ме хвана яд, когато казаха, че е парашутистка. Глухарчето също има парашут, но глухарче е едно, а парашутистка – друго.
Назначиха я за заместник-директорка на нашето училище „Емили Дикинсън“ с изучаване на португалски език. Спечелило конкурс моето глухарче, явило се сам-самичко на конкурса и го спечелило. Други кандидати нямало или ако имало, били невидими.
И аз – какво да правя, поетична душа, за да ме забележи, веднага почнах да превеждам португалска поезия, и то класика. Фернанду Песоа ми стана като нощна лампа – светеше ми до ранни зори и аз след месеци безсъние ѝ поднесох десетина негови стихотворения, преведени от мен на български. Най-отгоре сложих стихове от „Пазачът на стада“, и по-точно – ето какво:

На моя дом прозорецът е толкова висок
и аз със бяла кърпичка
махам на стиховете си,
поели към света.
И без да искам, ми е мъчно,
боли ме тялото –
и кой ли ще ги прочете,
в чии ръце ще стигнат
и до чие сърце?

Боже, колко се надявах португалският поетичен идол Песоа да я впечатли! Поднесох ѝ тези мои литературни терзания заедно с букет теменужки – бели теменужки, набрани от гроба на Петър Дънов.
– Това е поезия, за която мога само да мечтая, – изфъфлих – а теменужките открих на гроба на Учителя.Там всички цветя са бели.
– Соколов, – каза невъобразимото глухарче – аз поезия не чета – никога. А и не съм знаела, че наблизо има гробище, в което погребват колеги от училище.
Онемях и едва измяуках:
– Госпожо Грахова, става въпрос за учителя Дънов.
– Той не се ли е пенсионирал? Такова лице в списъка за заплати няма.

Прощавай, Фернанду Песоа, прощавай, Учителю Дънов, прощавайте и вие, нежни глухарчета и бели теменужки.
Тогава разбрах, че е парашутистка. Парашутистка е и то от сините барети, дето са били на мироопазваща мисия в Афганистан.
И за пръв път – за пръв път от няколко месеца се заслушах как се движи и как говори. Тя не се движеше, а ковеше пирони с токчетата си по мозаечния под на коридора. Ковеше пирони направо с петите си: так-так, чук-чук, так-так, чук-чук – и още по-бързо ковеше пирони, и още по-бързо и най-бързо, и – тряяяс – вратата на класната ми стая се отваряше и заместник-директорката Грахова ме вледеняваше с краткото ламаринено:
– Соколов, в междучасието – при мен!
В гласа ѝ, по-точно в последните срички на думите, които хвърляше в пространството, имаше хладен метален оттенък, сричкотворните съгласни звучаха като остриета на вилица.
– Ти от компютри не разбираш нищо, нали, Соколов? – ковеше глухарчето пирони в сърцето ми, вече в кабинета си.
– Май да.
– Ами като не разбираш от компютри, защо пишеш стихове?
– Каква връзка има?
– Връзката е, че няма да те търпим аналогов. Може и да пописваш, ама аналогов няма да те търпим. В дигиталния свят на училището няма място за аналогови учители. Това е новият девиз!
– Нали девизът на училището беше „Характер и талант“?
– Беше, ама сега не е .
И междучасието свърши.
Междучасието свърши, но на другия ден почна учителският съвет. Заместник-директорката Грахова го водеше. По-точно водеше учителския съвет за носа, по-точно – му изви врата още първия път, по-точно – му запуши устата, много здраво му запуши устата.
Питал съм се стотици пъти защо се провеждат толкова дълги и безсмислени учителски съвети и чак сега – надвесен над бездната на пълното си отчаяние от училище, вече знам – за да са важни тези, които ръководят съвета. Никакви задачи, никакви спешни работи, никакви въпроси, свързани с оцеляването на училището, света и Вселената не са важни – важни са тези, които ръководят съвета. Къде, ако не на учителски съвет, шефовете ще дойдат с нови костюми, ще дрънкат по четири часа и всички ще си записват и ще кимат с глава? Къде, ако не на съвет, от очите на началниците ще свети гняв, справедлив гняв, че учителите нищо-нищичко не правят, а те се скъсват от работа? И накрая идва най-важното – къде, ако не на учителски съвет, шефовете по три часа ще връчват грамоти и медали, значки и ордени и ще плачат над успехите по физическо, трудово и португалски език.
Винаги съм се питал има ли друго училище на света освен нашето, което да е спечелило поне една олимпиада. Питал съм се има ли друго училище освен нашето, което да се е класирало на призово място по петанка, баскетбол, волейбол, туристическо ориентиране, воден и подводен риболов, засаждане на дървета и храсти, събиране на звезди и вторични суровини. Няма, няма друго освен нашето училище. По всичко винаги сме на първо място и от време на време – на второ и трето.
И именно на тези ужасяващи учителски съвети всички до припадък благодарим, благодарим на Ръководството за тези невиждани успехи.
И нашата заместник-директорка Грахова разбра за какво става дума веднага. И не само че прие успехите на училището за свои, но и ги разви и изведе до нови висини. И продължи да води учителските съвети към светли бъднини – вярно, не по четири часа, а само по три и половина.
След година заместник-директорката, бившето глухарче, проведе разтърсващ социален експеримент. Видяла ромско семейство да живее в полуразрушен фургон близо до тях, разбрала, че едно от момчетата не ходи на училище, и го записа в нашето. Ромчето трябваше да учи освен български, и португалски език, но нищо. Купихме му дрехи, учебници, хранеше се без пари в стола. И настана идилия… Експериментална идилия.
Записаха го в шести клас и наистина всички много му се радвахме. Сладур беше отвсякъде. Глезехме го и му прощавахме какво ли не. Открадна едно кашонче шоколадови вафли от камиона, който зареждаше лавката – размина му се. Обра чантите на няколко ученици – нищо. Лъжеше за всяко нещо – е, голяма работа. Хващаха го да пуши трева в тоалетната на училището – кой ли не го прави?
Докато веднъж след три години не се издъни яко. Хвърлил око на една единайсетокласничка, няколко седмици се возил тайно с нея в градския транспорт, за да види къде живее, докато една вечер я причакал във входа на блока и я нападнал. Нахапал я по лицето и врата, скубал ѝ косите, скъсал ѝ роклята и чорапогащника и с нокти разкървавил бедрата ѝ.
И когато на учителския съвет – ех, тези учителски съвети – баща му започна да го оправдава, каза следното:
– Казах му аз на него, че тези работи не стават така. – Бащата имаше предвид любовта. Любовта не ставала така.
– Моля ви, моля ви – прекъсна негодуванията и виканията на учителите заместник-директорката – Нека изслушаме момчето.
А нашият любовник се изстъпани, мига една минута и на въпроса на Грахова защо е направил това нещо с момичето, отговори:
– Защото е хубава, много е хубава.
И Грахова избухна в сълзи и закри съвета.
После наистина дойде любовта или нещо такова. Грахова се влюби в учителя по рисуване, или нещо такова.Той изпълни ателието си с нейни портрети, всичките обаче облечени. Грахова беше по облечените портрети и по облечената с хубави дрехи любов.
Но когато учителят по рисуване съвсем разголи пред нея душата си, разведе се и ѝ предложи брак, тя го заряза, защото бил надебелял и не искал да признае, че компютърната анимация е по-добра от ръчната. Това последното заместник-директорката не можеше да понесе или нещо такова.
След това дойдоха курсовете по компютри. Денонощни курсове – от мен до последната чистачка. Компютри от лягане до ставане. Станахме най-иновативното училище във Вселената. Презентирахме уроци от нашата и от други галактики. Иновации до дупка. Станахме невидими с просто око, можехме да се забележим само дигитално и само в добавена реалност.
И аз изгърмях. Бушоните ми лумнаха окончателно, когато разбрах, че „Под игото“ е излязло на шльокавица, и то само в двайсетина страници, и че ние ще го учим пилотно. Нещо като пилотна шльокавица. А когато видях Бойчо Огнянов и Рада като анимационни герой в буктрейлър, паднах покосен от инфаркт, с дълбока травма в сърцето и мозъка.
Докато лежах между земята и небето, котката на заместник-директорката Грахова получила херния. Двустранна, представете си. И се почнала кампания – по класове, по випуски, по майки, баби и прабаби, правили се дарителски акции, банкови сметки се открили. Накрая училището спретнало базар за набиране на средства за двустранната херния на котката. Всеки ден в сайта на училището се публикували суми, събрани през деня. Най-добре, както винаги, се представили учениците от начален курс. Събрали няколко хиляди лева и така котката сега е без херния, а Грахова е щастлива. Защото не компютрите, не учителските съвети, не учителя по рисуване, котката е голямата любов на Грахова. А за голямата любов трябва да се воюва.
Накрая искам да се извиня на всички, които са участвали в благотворителния базар за хернията на котката, а аз не ги споменах, но нали ви казах – тогава бях в интензивното с инфаркт и не съм най-добре запознат с всички впечатляващи подробности за този наистина хуманен акт.

Share on FacebookTweet about this on TwitterEmail this to someone
Публикувано вПОЕЗИЯ

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *