Skip to content

ГРАНИЦАТА НА БЕДНОСТТА КАТО ЛИНИЯТА НА СМЪРТТА

Триста и седемдесет лева на човек – това е новата граница на бедността, определена от правителството в България.
Как е възможно, Господи, как е възможно?
Пиша и ръката ми трепери като писец на електрокардиограф. Каква драматична кардиограма, каква линия на мизерията, на бедността, на смъртта на всичко човешко.
Не срам, не сърце, не очи – сянка от душа нямат тези, които определят тази граница на бедността, тази линия на бедността, с която всъщност ни зачеркват.
Защото зад хоризонта на тяхната алчност, свинщина и нарцисизъм започва границата на смъртта – на нашата физическа смърт. Но те не знаят, че там започва и границата на тяхната морална и нравствена смърт. Или пък знаят, но не им пука…
Никога няма да се разберем за тази граница между нас и тях. Затова е време да се тегли чертата – да теглим чертата и да кажем край. Чао. Търсете си други хора за тази демократична граница на бедност. Внесете си ги от полюса или от пустинята.
Преди три десетилетия В.С. – известен сатирик, поет и преводач, беше казал на Георги Джагаров, тогава заместник-председател на Държавния съвет на Народна република България:
– Другарю Джагаров, за социализма сме с вас, но за комунизма си търсете други хора – ние не ставаме.
Сега пък аз казвам: За линията на демократичните илюзии бяхме с вас, но за границата на бедността си търсете други хора. Ако може такива без стомаси и без очи. И без език, ако е възможно, и без изречения.
Ще ви цитирам думите на едно дете от монтанско село – и то под линията на бедността. На въпроса виждало ли е море, то отговори:
– Не, защото морето не работи, затворено е.
Как може изобщо да живеете и да говорите, господа от височините и от облаците, след това „неработещо море“? Как може да не спирате да дрънкате за европейски съюзи и евроатлантически ценности, като морето е излязло в отпуск за бедните?
Един милион и седемстотин хиляди души са под тази линия на бедност. Повтарям – един милион и седемстотин хиляди с по триста и седемдесет лева.
И вие се дуете като пуяци от ТВ екрани, джипове и трибуни на ООН-ета и Брюксели. Време е да си събуете марковите обувки, да бутнете встрани червените персийски килими и да стъпите на земята. На босо да стъпите на земята. Защото ако сте забравили – на тази земя има и земя, която се нарича пръст.
И да си знаете, че това с фокусите, с илюзиите и с брутния вътрешен продукт, дето няма такъв като нашия във Вселената, едва ли ще продължи много и ще гръмне. Ще ви гръмне под краката и ще ви помете.
Защото линията на бедността е електрокардиограма – инфарктна електрокардиограма на българското сърце.
Разбрахте ли какво ви казах?

Share on FacebookTweet about this on TwitterEmail this to someone
Публикувано вПОЕЗИЯ

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *