Skip to content

ГЪЛЪБОВ ПОЧЕРК

Ако си доближиш ухото близо, много близо до гълъба, ще чуеш как перата му скърцат. Не така, както скърцат другите неща, а както скърцат пера на гълъб. Чува се разгръщане на страница и затваряне едновременно – скръъъц! – Хем гладко проскърцване, хем изчезващо. Все едно гълъбът си търка перцата, провлачва ги едно върху друго и така може и самият въздух да светне.
Това скърцане събира целия гълъб в едно перце само. Уж е гълъб, а пък е перце, което се придвижва ту напред, ту назад, без да ходи никъде.
Скърцането на гълъбовите пера е особено и някак разперено. Освен че можеш да го чуеш само ако си сложиш ухото на гълъба, ти можеш и да го видиш, ако си доближиш очите до гълъба. Тогава от перцата се показват едни много, ама много малки пухчета, които почват да се разрошват и да шушнат. Те шушнат обаче само ако си представиш, че могат да шушнат. Тези пухчета също допринасят за скърцането и имат връзка с почерка на гълъбите. Точно те правят почерка ефирен, изчезващ и незабележим за тези, които не си доближават достатъчно очите до гълъбите.
Гълъбите, които живееха на нашия таван, имаха различни почерци.
Един златистолилав гълъб например имаше много четлив почерк. Когато искаше да ми каже „добро утро“, оставяше слънцето да се търкулне по главата и гърдите му и тогава перцата му изписваха „добро утро“ на езика на много цветове.
Когато искаше да каже на гълъбката си, че я обича, той се въртеше, въртеше около нея и ѝ се покланяше и покланяше с отворена човка, докато думите му стигнеха до женското ѝ сърце.
Когато искаше да ми каже, че следобедът е хубав, същият златистолилав гълъб отиваше да спи в гладките клони на дюлята – и той златист, и дюлята златиста.
Вечер си мушкаше главата под крилото и така слагаше точка на нашата кореспонденция.
Гълъбите балонки са дарени направо с детски почерк. Техните гуши се разтягат толкова много, че можеш да си помислиш, че не летят с крила, ами се издигат във въздуха с балони. И това е техният почерк. Видят ли дете, започват да се надуват и така казват на детето: „Аз съм балон и ако ми кажеш нещо, ще отида да го кажа на облаците.“
Гълъбите балони пишат кръгли писма и писма, които ту стават големи, ту се смаляват – в зависимост от това, какво очаква човек от писмото и колко въздух са поели гълъбите в гърдите си.
С пощенските гълъби положението е най-ясно. Техните писма са завити на малки масурчета и летят в пространството. Чудил съм се какво ли значи да носиш писмо с краче. Пощенските гълъби носят писмата с крачета и така произвеждат поне за мен голяма загадка. Толкова ли са небрежни тези птици, та не могат да разнасят писмата с крила, ами ги доставят с крачетата си? Не знам, но имам една хипотеза – пощенските гълъби имат такава служба – да носят чужди писма, писани не от тях, и може би затова постъпват по тоя странен начин. Ако те бяха написали писмата лично, сигурно щяха да ги носят със сърцата си. Те това и правят…
Ако пък гълъбите паунки решат да напишат съчинение за своята любов, разказът им щеше да започва от долния ляв ъгъл на листа, после да се качи до горната част на листа, а после да се спусне в долния десен край. И разказът щеше да е във вид на ветрило.
Паунестите гълъби са от тези, чиито пера проскърцват най-много, когато разперят опашки. Ветрилото на тяхната красота ги прикрива от любопитните погледи на други гълъби, които непрекъснато си извиват врата след тях и ги обсъждат.
Чувал съм да казват, че паунките непрекъснато мислели, че са на бал и затова от сутрин до вечер се разхождали с бални рокли в най-различни разцветки – от чистоснежни до розови и светлозелени.
Много ми е интересно дали посещават курсове по класически танци, или всичко се случва по рождение.
Като гледам гълъбите паунки, си мисля, че са играчки, направени от две части. Предната част прилича на съвсем малко изящно конче, а останалата част е като платно на кораб. Изящни малки кончета, които плуват по вятъра – това са гълъбите паунки и затова историята на тяхната любов е винаги много далече – през девет вятъра в десети.
И написаното от тях прилича на дъга. Разказът за тяхната любов е дъга.
Почеркът на дивите гълъби гривеци е най-мъчен за описание. С тези черни черти на гушите гривеците сигурно знаят някакво друго, много древно писмо. Може да е с черти и резки – черти по гушите им и резки от човките им по кората на дърветата.
Но като съм учил, че с черти и резки по нашите земи се е писало преди приемане на християнството, а и като знам, че гривеците живеят близо до нашия манастир, не ми се вярва да е точно така.
Ами ако дивите гълъби са езичници, ако тяхната писменост и почерк идват от началото на вековете и горите? Тогава какво – да се правим, че няма такава гълъбова писменост с черти и резки ли? Не ми изглежда нито правилно, нито научно. Затова като видя гривек с черти по гушата, аз му махам с ръка и драсвам две резки във въздуха.
И той прочита, че го поздравявам.
На света има и едни най-тъжни гълъби, чийто почерк и писма са тъжни докрая. Гълъбите преметачи са самоубийствени същества – издигат се високо във въздуха, почват да се премятат през глава и опиянени от играта, понякога се разбиват в покривите на къщите.
Гледал съм как се въртят тези акробати – като почнат да се въртят, и не се разбира гълъб ли е, топка перушина ли е, малка мълния ли е, парче от слънцето ли е. И изведнъж – удрят се в покривите и почеркът им е червен и разпръснат.
Тогава няма как – скърцането на гълъбовите пера спира. И полетът, и летенето, и премятането спират.
И аз спирам, защото на детската площадка двайсетина гладни гълъба чакат да им хвърля парченца хляб. А после, докато те се прескачат и блъскат за трохичките, гукат и се карат, докато си говорят, закачат и пощипват даже, аз забравям, че мога да чета, да пиша и да мисля.
И само ги гледам.

Публикувано вПРОЗА

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *