Skip to content

ДА СПИШ В НЕПАЛЕНО

– Ще спиш в непалено.
Това чувах като малък и носът ми изстиваше. Влезеш ли в непалена стая, първо ти изстива носът, после ушите, вратът, ръцете и така до пръстите на краката.
В селската ни къща някога рядко гореше повече от една печка и обикновено всички, освен баба, която спеше в кухнята при печката, си лягахме в непалени стаи. Майка и татко – в една, аз – в друга.
Непалената зимна стая винаги изглежда чиста. Чистотата идва от студа. Стените, дори и да са опушени, са бели, най-много мръснобели, както казваха за този особен, недотам бял цвят.
През зимата непалената стая има стени, на които от студ им излизат малки брадавици – невидими песъчинки, останали във варта, миниатюрни камъчета и кой знае още какви дребосъци изпъкват по стените и можеш да ги усетиш, ако прокараш длан по тях. От дюшемето вее хлад и човек се чуди дали е в къща, или ходи по гърба на вятър, който е спрял да си почине за малко.
Студеното дюшеме пращи, издава звуци на болен от артрит и затова неволно почваш да ходиш на пръсти – за да облекчиш болката му, а и за да не ти изтръпнат от студ ходилата. И през вълнените терлици студът се чувства.
Много интересна в непалената стая е електрическата крушка. Почти не чуваш как щраква ключето, почти не виждаш как светва токът. Сякаш токът е бил винаги запален. Студът и електричеството сигурно са роднини, защото много се уважават. Колкото е по-студено, толкова повече електричеството се чувства добре и свети също студено. Матово свети.
Погледнете зимните улични лампи – те светят по-силно и съсредоточено и по-мъдро, ако питате мене. През лятото на електричеството му се дреме и това е видно, а през зимата електрическите крушки се разсъняват и греят с удоволствие и много сериозно.
– Ще спиш в непалено. – Майка ми повдигаше червения юрган и аз, облечен набързо в една бархетна пижама, се заковавах в леглото.
Някой ми беше казал, че ако спиш със закопчано горно копче на пижамата, можеш да се задушиш, докато се въртиш нощем, и да умреш, затова винаги проверявах и пръстите ми опираха в ледено копче.
Тези големи кокалени бели копчета така изстиваха, че като ги пипнех, се опарвах от студ. Но пък се успокоявах, че няма да се удуша. През врата ми лека-полека слизаше мраз, защото горното ми копче беше откопчано.
Няма по-красиви завивки от големите червени юргани, разграфени на ромбове – гладки и лъскави, те можеха да завият сънищата на цялата къща. Не летящите килимчета, а летящите юргани помня аз от моите детски нощи. Юрганите са направени, за да разделят реалния от спящия свят, да служат за поляна, за небе, за ниви с узрели макове или жито, за море, за хоризонт.
Като ме завиеше майка ми с големия червен юрган, и аз първо усещах ледени пламъци. Усещах как студът е запален и същевременно е гладък и ме обгръща. Беше ми и приятно, и меко, и вкочаняващо. Най-вече ми беше приятно, защото чувствах, че юрганът е с най-естетически намерения и скоро ще ме стопли със самата си красота.
– Ще ти метна отгоре и това. – Казваше майка ми и хвърляше върху мен едно родопско одеяло.
Родопските одеяла бяха на мода. Хем красиви, хем битови, хем топлят.
Битовото много се ценеше тогава и хората си бяха направили битови стаи в къщите. Наковаваха стените с чамови летви, опушваха летвите с горелки, безиросваха ги и провисваха по тях черги и престилки. Правеха миндери и маси и пиеха яко. Това бяха битовите стаи. Бит, патриотизъм и най-вече ракия. Честно казано, патриотизмът дойде доста по-късно. Тогава патриотизмът беше битова стая.
– Много ги обичам тия родопски одеяла ! – Смееше се баща ми и милваше с ръка едно от тях. – Ресните им са големи и ме гъделичкат като плитки на ученички. – И се завиваше с родопско одеяло.
Аз се ядосвах, че баща ми говори за плитки на ученички, но от друга страна си представях, че дългите ресни на родопските одеяла са ту косите на Злателина, ту на Надка от нашия клас.
На Злателина косите миришеха на утро и едва-едва на пържени филийки. Живееха в една стая под наем хората и всичко им беше заедно. Но виж, косите на Надка миришеха на пагони на старшина – баща ѝ беше старшина в секретното поделение в Балкана и това вече беше респектиращо ухание.
Като хвърляше върху мен родопското одеяло, майка ми все едно хвърляше серкме. Жените не хвърлят серкмета, но така ми изглеждаше. Сякаш майка ми ме хващаше като риба на дъното на спряла река. Върху мен е юрганът – спрялата река, а отгоре едно серкме ме хваща и ме притиска към дъното.
Бог да благослови родопските одеяла и тяхната тъкан, и тяхната порода и същност. Като си помисля само как хиляди власинки си преплитат ръцете и пръстите, как се съединяват в това чудо, и се стоплям. Те и само те през годините спомогнаха за спасението на толкова зъзнещи същества, обречени да спят в непалени стаи.
Това стига, за да се направи паметник на родопското одеяло.
– Я стани малко, стани! Тя така няма да стане! – И майка ми вдига всичко от мен. – Стани малко! Виж! – И майка дъхва във въздуха и парата от устата ѝ се вижда. – Лед студено е, без китеник не може.
Постила китеник на леглото и аз лягам върху китеника.
Веднага усещам, че откакто е постриган с ножица този китеник и е станал равен, прическата му е направо слънце. Плътна, силна и гъста, вълната на китеника бавно-бавно почва да сгрява младите ми кости и аз се чувствам обгърнат отвсякъде с надежда.
Китениците на село ги използват главно за красота. По тях цъфтят божури и лалета, разхождат се пауни и екзотични птици, но този ме грееше като бавна и мъдра фурна.
– Сега как е? – Пита ме майка.
– Добре е. – Чувам гласа си само аз.
И непалената стая отлиташе някъде другаде и ме оставяше да спя.
Трябва да изясня още две неща. Леглото беше желязно, а топките от четирите краища на таблите бяха по-големи от главата ми. Преди да изчезна в съня си, тези топки ми се струваха като планети, които се въртят около несвършващото ми детство. Било е знак, че и Вселената е студена и трябва да те завие майка ти, за да се стоплиш и да заспиш.
И накрая ще кажа, че има голяма разлика между студена стая и непалена стая. Аз никога не лягах в студена стая. Студените стаи са студени завинаги и около тях няма никого.
Лягах си в непалена – а тя винаги е до кухнята, където печката не спира да гори.

Публикувано вПРОЗА

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *