Skip to content

ДВАДЕСЕТ И ПЕТИ МАЙ

След празника на българската азбука
денят е бронзов, нечетлив и ням.
Ще завали… И капките ще гукат
като гугутки, кацнали на храм.

По-тъжно е, отколкото си мислех.
Венците пак са същите венци,
но техните очи широколистни
са пълни със сълзите на светци.

След речите за памет и признателност,
след дългите заучени слова
дъждът е като Божи пратеник,
като светена Божия вода.

Едва ли облакът разбира тази мисия.
Едва ли подозира, че така
той не вали, ами полека пише
с красива и живителна ръка.

Тук става нещо, но какво – не зная.
И затова със книжен дъждобран
аз тръгвам под дъжда и съм замаян,
и се надявам да не бъда сам.

Share on FacebookTweet about this on TwitterEmail this to someone
Публикувано вПОЕЗИЯ

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *