Skip to content

ДВАДЕСЕТ И ПЕТИ МАЙ

След празника на българската азбука
денят е бронзов, нечетлив и ням.
Ще завали… И капките ще гукат
като гугутки, кацнали на храм.

По-тъжно е, отколкото си мислех.
Венците пак са същите венци,
но техните очи широколистни
са пълни със сълзите на светци.

След речите за памет и признателност,
след дългите заучени слова
дъждът е като Божи пратеник,
като светена Божия вода.

Едва ли облакът разбира тази мисия.
Едва ли подозира, че така
той не вали, ами полека пише
с красива и живителна ръка.

Тук става нещо, но какво – не зная.
И затова със книжен дъждобран
аз тръгвам под дъжда и съм замаян,
и се надявам да не бъда сам.

Публикувано вПОЕЗИЯ

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *