Skip to content

ДЕН НА БОТЕВ. ДАЛИ?

Днес е Ден на Ботев, Ден на поезията му – на гениалната му поезия. Дали?
Ние цитираме поезията на Ботев, гордеем се с нея, но не я обичаме. Носим я в паметта си, но не я обичаме. Не я обичаме, защото ни плаши, защото е космическа и не сяда с нас на масата, и не ни пее приспивни песни.
Цитираме Ботев, защото така са ни казали, защото така казват всички, а не защото го носим в сърцата си. 
Плачем за Хаджи Димитър, но настръхваме от ужас, защото кръвта тече и тече, и не спира. И защото смъртта на героя остава и нежелана, и неразбрана. И невъзможна за самите нас.
„Жив е той, жив е!“ ни успокоява, радва ни с възможността за компромис със смъртта, а не с безсмъртието си. Ами ако юнакът наистина е жив? Какво ще правим тогава? Ами ако „тоз, който падне в бой за свобода, (…) не умира“, какво се случва с живота ни? На кого ще отдаваме почит и кога ще си отдъхнем, че ние сме живи?
Поезията на Ботев не е поезия. Тя е правопис в гранита на вечността. А това ние не можем да понесем.
Като загива, Ботев взема своята поезия отвъд – със себе си, и тя вече не ни принадлежи. Принадлежи на ехото на Балкана и на духовете на поезията.
Четниците на Ботев пеят на дунавския бряг песни по стихове на Стамболов, защото те са им понятни и близки:
Не щеме ний богатство,
не щеме ний жени…
Това те могат да разберат.
Но „И самодиви в бяла премяна чудни, прекрасни песни поемнат“ – до това те никога няма да стигнат. А ние не се и опитваме. За нас това са вълшебни народни приказки.
143 години оттогава и нито един час наистина заедно. Или поне близо… 

Share on FacebookTweet about this on TwitterEmail this to someone
Публикувано вПОЕЗИЯ

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *