Skip to content

ДЕН

Всяка сутрин се питам едно и също –
това бавно разсъмване дали е за мене.
Върти се земята и една джанка е цъфнала
и в нея пчелите пристигат с важно жужене.

И не е важно разсъмването, важно е, че джанката се върти.
Тя сега е побеляла от любов и пчелите го знаят.
Всяка сутрин се питам защо сърцето ме боли
и защо през целия ден абсолютно нищо не правя.

Радвам се, разбира се, че на петела му е добре
и перата му лъщят, сякаш някой ги е лакирал.
И се радвам, че магаренцето най-после ще спре
да тича след майка си и ще погледне баира.

Хубаво ми е, че не очаквам никакви новини,
защото новините станаха пепелянки.
И ми е хубаво, че понякога през деня вали
и от това става още по-бяла главата на джанката.

Ако случайно някой се сеща за мен,
това е кълвачът, изтръпнал на тополата суха.
Няма по-отчаяно същество от кълвача, който през целия ден
ми разказва, че тополата е болна, и аз го слушам.

И не спира да ме изумява как едно гущерче си върви
и гледа слънцето, и изобщо не мига.
Всяка сутрин се питам какви са тези мъгли
в главата ми и защо през целия ден не се вдигат.

Всяка сутрин се питам защо са ми тези думи накуп
и защо ги събирам като малки грамади.
И защото не знам, започвам да режа лук
и да помагам с каквото мога да се готви обядът.

Публикувано вПОЕЗИЯ

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *