Skip to content

ДИНИ

            Прабаба ми Тота вярваше, че дините са паднали звезди, които трябва да ги разрежеш, за да светнат.
            Някъде към пет часа следобед, когато лятната жега се уморяваше да бъде жега, тръгвахме с нея за бостана.
            Никога не успявах да видя дините веднага. Сливаха ми се тези паднали звезди и пред мен полето винаги си оставаше тъмнозелено и леко наклонено на север.
            Забелязвах пътя, пътечката към сламената колиба насред дините, но дините – не. Прекалено красиви са били, за да ги видя в пет часа следобед.
            Прабаба ми обикаляше минута-две и клякаше. Събираше палеца и показалеца си и почукваше с показалеца по някоя диня.
            – Тази плещи, – казваше тя, – не става. Тази е зелена, не я чувам.
            Накрая намираше някоя, която пращи.
            – А, ето я нашата, пращи!
            И досега се питам дали дините на бостана се познаваха една друга, говореха ли си, или бяха отчуждени. Според мен суетата и слънцето ги правеха отчуждени. Изглеждаха ми, сякаш са оглушали и не чуват нищо друго, освен собствената си захар и сладост.
            Докато се прибирахме, старата жена – а прабаба ми Тота беше на деветдесет и шест години – ми показваше някакви кафяви черти по кожата на динята:
            – Знаеш ли какво е това?
            – Не.
            – Хапана е от заек. Значи е узряла.
            Запомнил съм го – щом динята е с белези от заешки зъби, узряла е.
            Така и не се научих да режа дините като нея. Най-напред направи отгоре, където е дръжката, съвършен кръг, който става и за слънце, и за луна. Но май повече за луна. Дръпне го и ми го сложи на главата, а сокът потече покрай ушите ми.
            После прави съвършени резени, два-три сантиметра дебели, които разчупва накрая и изведнъж. Сякаш не диня, ами зелена нощ се разпукваше – със съзвездия от семки, със захарни сияния и с червени и дълбоки изригвания, които само гладът ми можеше да оцени докрай.
            Прабаба ми Тота понякога разрязваше и жълта диня. Тогава се прекръстваше и хем се радваше, хем пребледняваше, защото дините трябваше да са червени – като нощта над Голяма Брестница.
            А може би жълтите дини не са били звезди, а слънца? Но тя беше толкова уморена, че заспиваше веднага, след като вечеряхме. А сутрин посрещаше слънцето, наведена над бурена в градината си, и нямаше време да види, че слънцето е жълта диня.
            Тя вярваше на червените.

Публикувано вПРОЗА

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *