Skip to content

ДОКАТО СЕ ВАРИ РАКИЯТА

Ракиджийниците са последните места, на които можеш да срещнеш доктор гинеколог. В такива кабинети на последната радост и мъжка забрава обикновено срещаш други екземпляри, но аз срещнах гинеколог. Беше дошъл да вари сливова и се видяхме.
Ракиджийниците имат вътрешност на алхимична лаборатория – големи казани, медни тръби, лули, кофи, каци, маркучи, шишета… И всичко необходимо за великия експеримент, който превръща плодовете на земята в течно злато.
Алхимични лаборатории за великани – това са тези селски ракиджийници, в които още след прага можеш да се спънеш в пънчета дърва, в гумени ботуши, в цървули, в пластмасови туби и канчета, в паяжини и мътни електрически крушки, в стари дюшеци и сламени възглавници.
Можеш да се спънеш и в истории като тази, която ми разказа гинекологът.
Като ракия от петдесет грама, която се пие за отскок, докато чакаш да потече първакът от казана, ще ви кажа, че доктор Дочев беше гинеколог в Червен бряг.
Като още една ракия от петдесет грама ще ви кажа, че беше много добър гинеколог. Търсеха го сутрин, обед и вечер да съветва, да преглежда, да лекува и „оправя работата“ на закъсали от любов женски създания.
И като последни петдесет грама преди голямото пиене ще споделя, че първото нещо, което докторът ми каза, беше:
– Бог да го прости Кънчо! – И отля една капка ракия.
Капката не падна на пода, а полетя и се окачи на една паяжина.
– Бог да го прости! – И аз също отлях една капка ракия. Моята капка падна на пода.
Гинекологът провери дали всичко с варенето на ракията е наред и го видях да си пъха ръката в огъня и да не изгаря. Опипа тестото, което обвиваше капака на казана, както се опппва женски крак. Погледна мъждивата крушка с разсеяно електричество в нея, както се гледа далечна луна. И седна на сламената възглавница върху стария дюшек.
Мисля, че е редно да се представя и да ви кажа, че аз съм една от многото ракии, които докторът изпи тази нощ. И за да ви е по-лесно, можете да ме наричате Кольо – Кольо Ракията, ракията, която може да помни.
Гинекологът не е човек, а кентавър – така си мисля аз. С главата си е мъж, а с тялото си – кон. Или пък е наобратно – не съм сигурен. Но знам, че гинекологът е на ръба на земята. Наведе се към тъмните тайни на Вселената и потъне в тях. Върне се на земята и се чуди кой е.
Освен кентавър женските доктори, както ги наричат в Червен бряг, са и изповедници, съдии, любовници, тайни същества, спасители от календара, ангели и дяволи – всичко са те. На тях се крепи животът, както се казва.
Това, че съм ракия, беше шега, разбира се, но приемете, че доктор Дочев направо ми изпи мозъка, като ме попита:
– Ти с мъж бил ли си?
– Как?
– Така – бил ли си с мъж един върху друг?
Казах ви, че ракиджийниците са алхимична работа, но кой да ти вярва, че в тях се правят експерименти с половата любов.
Той – самият доктор Дочев, геният на изражданията и абортите, спасителят и покровителят на червенобрежките женски тела и души, ме попита дали съм бил с мъж. И то как ме попита само – бил ли си с мъж един върху друг.
– Кольо, – продължи докторът – с Кънчо бяхме приятели от деца. Лека му пръст! – И погледна нагоре, където върху паяжината вече блестяха няколко капки ракия.
– Виждаш ли тая сламена възглавница? – Попита докторът и я удари с юмрук. – Същото е.
– Кое? – Попитах аз.
– Същото е като сламата в сламената възглавница. Усещането е, че си седнал на слама и сламата е в тебе.
Много, много ракия трябва да се пролее и изпие, за да чуеш от гинеколог приказки за слама. И то за сламата в живота ти.
– Цял живот мисля за това. – Продължи докторът. – Видях голи всички жени, които срещнах, много от тях прегледах и без ръкавици. А за пръв път бях с момче. Борехме се с Кънчо у тях, мерехме си момчешките сили, въргаляхме се по леглото им и по чергите им, по тавана и във въздуха се въргаляхме и се възбудихме. Първо се възбудих аз, после той. Много съм се чудил след време как не се възбуждат борците и защо като гониш някого и го стигнеш, и го събориш на земята, се възбуждаш и лумваш.
Бяхме с анцузи и после бяхме без анцузи. Ластиците ни бяха прищипнали ходилата и не можехме да мръднем. После усетих сламата в себе си. Нищо друго не изпитах освен срам и спадане на гумата. Докато съм лежал под него, гумата на душата и тялото ми е спаднала. И останах без въздух.
Като остане едно момче без въздух, или плаче, или се превива. Аз нито плачех, нито се превивах. Само ме беше страх да не се върнат техните и да не ни видят – залепени и спаднали като гуми на колело.
След два дена казах на Кънчо:
– Сякаш ме боцка слама в гащите.
– Така е винаги. – Отговори ми той, като че ли е разбирал нещо от боцкане на слама. Нищо не е разбирал, ама се перчеше.
И на двамата след месец ни купиха колелета. Голяма радост беше да обикаляме от небето до земята с напомпани гуми.
Капките ракия от паяжината започнаха да падат една по една върху главата на доктора.
Хубавото на старите дюшеци е, че можеш да ги изхвърлиш. Ама със сламените възглавници не е така, защото шушнат и все имат нещо да ти казват.
Това, последното – за дюшеците и възглавниците, е от мен, защото ми се замая главата и ми се доспа.
В ракиджийниците винаги по някое време придремваш.
Миг преди да ми се отнесе главата, си помислих – ама и доктор Дочев да стане гинеколог в Червен бряг…
И се смях, и плаках, докато се събудих.

Публикувано вПРОЗА

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *