Skip to content

ДУМИ

Някога думите ми си живееха у нас.
Живееха на адреса
на моите цветове и световъртежи.
Лежаха на дивана, където лежах аз,
и четяха,
четяха,
и заспиваха на косата ми,
и бяха нежни.

Тогава думите ми си имаха облекло –
от нощници
и дневници,
от аромати
и непонятности.
И обикаляха навсякъде като същество,
което се разхожда
по тавана
и по земята
и е прекрасно.

Тогава думите ми ходеха на село –
при зелката със зеления звук
и при козата,
която пасеше от пряспа,
за да бъде висока.
И при реката,
която напролет с юмрук
удря и помита
думите
във всички посоки.

Тогава думите ми ходеха по момичета
с малинови имена.
И със светли имена,
и с имена от заоблачаване.
И аз обичах тези момичета като тъга,
защото от моите думи за тях
само една мокра запетая остана.

И аз обичах тези момичета
и тези придошли от реката жени –
обичах ги като фонетиката
на разцъфтели сапуни,
обичах ги като мрени
и букви,
и като жени,
които са много повече
от всичките думи.

И си мислех,
че думите могат толкова много неща –
да отидат на църква,
да ти купят хляб,
да ти намерят ключа.
Мислех,
че могат да ти измислят от тишина
водопад
и лавина,
и светкавица – за всеки случай.

И си мислех, че думите са
братовчедите
и облаците,
и, разбира се, ти –
жената с уста, по-красива
от кирилска азбука даже.
Колко тясна е къщата
и библиотеката ми лети
и иска всичките си цветове
и световъртежи
да ми разкаже.

А пък аз като зная,
че съм само един словоред
от реки
и градини,
и ябълки,
и създания с рокли,
слагам на края на думите слънчоглед –
да е светло
и високо,
и топло.

Share on FacebookTweet about this on TwitterEmail this to someone
Публикувано вПОЕЗИЯ

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *