Skip to content

ДЪЖД НА ДВОРА

           Когато на двора ни всичко се измокряше от дъжда, аз се показвах и до кожата ми се допираше хлад. Дъжда вече го няма, слънцето си суши главата, а прохладата е под ризата ми.             Лятната прохлада след дъжд прилича на мигновен допир до лед. Усетиш го за минутка, после изчезва.
            Голямо чудо е дъждът. И чудото му е в това, че въздухът почва да вали. Валенето е вълшебството. Има въздух и няма въздух, има вода и няма вода, има мокра пелена и няма мокра пелена. И има звук на валенето и звуци на валенето.
            Ако не гледаш, а само слушаш, ще разбереш, че дъждът се усилва, защото не се чува нищо – само съсък, който почти се слива със земята. Съсък и ручене. Вали от небето, а се чува от земята.             После валенето бръмчи. Бръмченето показва, че дъждът се уморява и облаците почват да се местят и шават встрани. Улукът, който само е бучал, се задавя, а след малко – преглъща, щом валенето намалее. Чува се барабанчето на капките по някоя ламарина, пльоскането им в локвичките, чува се дори пръскането им в светлината при първите слънчеви снопчета. Навсякъде в двора ни е хладина, мокреж и калчица.
            Тогава идват миризмите.
            Камъкът на стъпалата е станал по-тъмен и вече не мирише на напечен камък и на жега, а на хладка вода, по която можеш да слезеш.
            Здравецът е полудял и те удря по носа със зелен и лилав мирис. Зеленият мирис е по-остър, лилавият – почти копринен.
            Бръшлянът лъщи и в това лакирано лъщене има нещо вечерно и тайнствено.
            Дрянът издава кръгъл мирис и от още неузрелите му плодове капе стипчивост. Плодовете на дряна са големи и едри – като грозде са. Щом ги погледна, венците ми се свиват и челюстта ми се схваща. Сега дрянът мирише на нещо, което може да те пореже, листата му след дъжд  са като изпръхнали.
            Лукът и марулите, ако ги опиташ, не са точно лук и марули, а от дъжда са по-сладки и сякаш уморени. Лукът не ти ли изстиска сълза, какъв лук е, а марулята губи от хрупкавия си характер.
            По-големите наши кокошки са се смалили и от перата им идва дъх на прах, на кокоша кожа и на уплах. Миришат на замаяно. Всяко тяхно перо мирише различно – перата по крилете почти не се усещат, докато тези по гърба и по корема са с възкисел мирис.
            Червените кокошки са по-хладни след дъжд, черните са по-топли, а белите се свиват като топки сняг и посивяват. Притреперват-притреперват кокошките и крият главите си под крилото. Страх ги е и дремят с глави на сушина в самите себе си.
Пилетата и ярките почти са изчезнали и от писукането и въртенето на глава миришат на оклюмване и ранно заспиване.
            Дъждът е направил петелът да ухае на облак. Този наш шарен петел винаги е бил дъга в небето, винаги е бил най-високият петел и затова е някак по-студен и ветровит. А оранжевият му мраморен клюн трака толкова тържествено и теракотено, че не знам по него капки ли се отцеждат, или намерения за любовни думи.
            Един дъждовник е станал цвете. Червеите са още по-розови, още по-прозрачни и заплетени и още по-тъмни и с бели пръстени по тях. Колко ли ще са сладки те за мрените във Вита?
            Целият ни двор ухае според това, какво му е дал от себе си дъждът.    Най-важна от всичко обаче е калчицата – тя е навсякъде.  Тя не е само кал и затова толкова се радвам, че като е валяло силно, едно мое изгубено стъклено топче се е показало и свети. И по него има калчица, но е най-хубавото стъклено топче.

Published inПРОЗА

Be First to Comment

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *