Skip to content

ДЪРВЕНОТО ЧОВЕЧЕ

Най-напред го усетих като семка. Ето тук – долу в корема ми, усетих, че се спотайва малка семка. Усещах я как се обръща, как се свива и набръчква, как се цепва и как от нея пониква дръвче. Как е долетяла тази семка в мен, не знам. Иска ми се да си мисля, че съм се целувал с птица и така е станала работата, ама едва ли. Птиците се целуват само с капките вода, а пък аз не съм капка вода и това е известно на всички.
Мисля, че е по-добре да не знам как семката се е озовала в мен и как от нея се роди дръвче. Така е къде-къде по-красиво и загадъчно от това, да науча, че майка ми е била ябълка или праскова, или круша, и да се чудя какво да правя с човешката си биография.
Представяте ли си ме – момче с дръвче в стомаха? Като малко стихотворение.
Прекрасно е, че няколко години това дръвче разцъфтяваше и се смееше, шумолеше и се поклащаше от вълнение и беше толкова щастливо, че когато кихнех, ми ръкопляскаше с листата си.
За дръвчето се грижеха всички, които се въртяха около мен, и най-първо баба ми.
Тя по цял ден ме носеше на гърба си в едно шарено цедило и ми показваше света наоколо. В градината между невените и краставиците аз разбрах колко е хубаво и кръгло да си невен и колко е зелено и продълговато да си краставица. Там, в градината, видях как тиквата дебелее и се спуска по дувара, сякаш е домашното ни слънце, и как доматите си играят на малки залези. Между лехите с лук се запознах с бурените и запомних, че бурените са най-верните приятели на пръстта и че никога не я изоставят току-така. От гърба на баба видях как козлетата прелитат от облак на облак, как прасето хърка като уморена светкавица и как петелът се облича всяка сутрин с гвардейска униформа.
Сега ще напиша нещо много тихо и скришно – баба ме обичаше толкова и толкова аз се бях слепил с гърба ѝ, че тя пишкаше така, както бяхме слепени. Чувах я как пишка и не знаех какво прави. Ама знаех, че е скришно и тайно. И още повече я обичах и я прегръщах така, че щях да я удуша – синини ѝ оставих по гушата.
И дръвчето в мен какво да прави – гледа с очи, мига от радост и е замаяно.
Да, ама баба умря. И аз затънах в ковчега ѝ посред стаята като в пряспа – като в лоша и ледена пряспа. Гледам я – не е тя, не е баба. Моята баба грееше, тази е хладна. Моята баба приказваше, тази си е глътнала езика и приказките, моята баба беше момиче, а тази е друга баба. Познах я само по пъпката на носа – само по голямата пъпка на носа я познах. Някога тази пъпка ми изглеждаше като цвете, сега си помислих, че е камъче, студено камъче.
И на дръвчето в корема ми му паднаха първите листа. Усетих как ми става лошо и побягнах на двора. Не повърнах, само се вцепених и взех да гледам как котката си мие лицето и ръцете. А може и да не се е миела, а да е плакала – кой знае.
После беше майка ми. Тя миришеше едновременно на лавандулов спирт и на парфюм „Бич може“. Тръгваше на работа, когато в очите ми още не се беше съмнало, и си идваше, когато вече бях уморен до безразличие. Голяма глупост написах – уморен до безразличие. Не, бях уморен до изчезване, че по цял ден беше в болницата, и това ме разболяваше.
Мама светеше и покрай нея всички светехме – от килима в хола с ресни, обърнати винаги към изгрева и към залеза, до плочките в банята – всичко светеше. И ъглите на стаите – и те светеха. Къпеше ме сутрин, обед и вечер, денем и нощем – къпеше ме, докато любовта ми към нея не потече като вода. Наводних я аз със своята любов. Не ѝ давах дъх да си поеме и главата си над моята любов да си покаже. Ревнувах я от роклята ѝ, от гребена ѝ, от гривната и от сутиена ѝ, от походката ѝ я ревнувах.
Докато един ден не разбрах, че иска да се самоубие. Каза ми го в очите. Спомена за въже и за някакъв край.
И дръвчето в мен изпращя, преви се.
Като си помисля за какво е искала да се самоубие, ми идва само едно на ум – от много любов. Обичаше татко ми до небето, а мене – до Космоса. А пък телцето ѝ – малко, как да събере в такова телце толкова любов. Да си майка на Вселената не е лесна работа.
Баща ми пък направо отсече дръвчето в корема ми, по-точно – го застреля. Работеше в полицията и си оставяше пистолета във витрината на шкафа, при книгите – да се вижда, да ни е пред очите и да се фука с него, разбира се, ако дойде някой у нас. И го е оставял зареден тоя пистолет. Акъл не е имал.
Казах, че баща ми е отсякъл моето дръвче и го е застрелял, ама не е точно така. Преди историята с пистолета, а и после, той качи на клоните на моето дръвче много птици и животни, много пътища и планини, много истории и легенди, и балади, и смях, и фантазии. И песни закачи по клоните.
От него знам, че кафето, за да е хубаво, трябва да е черно като женската душа и сладко като изневярата и че душата на човека и доверието са като вятъра – излетят ли, никога не се връщат повече.
Всичко това е така, ама баща ми веднъж изчезна и си забрави пистолета. И аз го взех. Взех го и го насочих към най-добрия си приятел.
Един ден по-рано този мой най-добър приятел ме извика в тяхното мазе и там ми показа как от триене на ръка с човешко тяло се получава огън. Не ми разказа какво е любов, а как се прави любовен огън. И аз разбрах, че най-хубавото нещо на света е, ако бързо, много бързо въртиш едни и същи думи в ума си и ако ръката ти свива света около теб само до едно движение.
Боже, какво съм разбрал тогава – че любовта била движение, и то много бързо! Глупости на търкалета. Как да не го убия този мой най-добър приятел?
– Искаш ли сега да те убия? – попитах приятеля си. Пистолетът сочеше към него.
– Недей, убий телевизора!
Обърнах пистолета към телевизора, но не застрелях филма, а в последния момент вдигнах ръка нагоре и гръмнах в тавана. Посипа ни вар, въздухът стана и синкав, и бял. Държах пистолета към килима и хей така, без нищо, от несвяст, гръмнах пак. И изпищях, хвърлих пистолета и се счупих. Страх, мъка, ужас, вар, изстрели, комшии.
Не ми се разправя повече, само добавям, че баща ми гръмна трети път с пистолета, като каза, че обича друга жена, че не може без нея, че разбрал какво е щастие и още такива работи. Голямо гърмене падна в тая къща!
След време се огледах в огледалото – имахме широко огледало в коридора и аз се побирах целия в него. Гледах се и за пръв път си казах:
– Николайчо, това си ти, ама защо си станал дървено човече?
Бабо мила, майко мила, татко мили, какво беше станало с мен? Къде ми беше изчезнало дръвчето и кога бях станал дървено човече?
И отидох, и за пръв път си купих кутия с цигари. Изпуших две-три до реката, зави ми се свят. Но на тръгване си помислих – трябва да внимавам с кибрита. Кой знае – може и да лумна.

Share on FacebookTweet about this on TwitterEmail this to someone
Публикувано вПОЕЗИЯ

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *