Skip to content

ЕДНА И СЪЩА ЧЕРГА

ЕДНА И СЪЩА ЧЕРГА

Гледам филма „Фрида“ за не знам кой път. Гледам образите, фреските, цветовете, любовта, драмата на човешкото тяло и усилието му да е равно с човешкия дух.
Гледам как талантът е клечка кибрит – само клечка кибрит и капка боя.
Плача, допива ми се, пее ми се. И изведнъж – в края на филма, когато Фрида Кало умира и Диего Ривера я държи в ръцете си, тя е завита с чергата на моята баба – същите фигури, същите цветни тайни, същите поляни и съзвездия. Същите тайнописи. И същото преселение в отвъдното – със същата като нашата черга, с която завихме накрая и баба.
Преди да си тръгне, Фрида пише: „Надявам се оттатък да е много хубаво и никога да не се върна“.
А баба каза: „И ковьорчето с елените край реката да не го сваляте. Много го обичам.“

Share on FacebookTweet about this on TwitterEmail this to someone
Публикувано вПОЕЗИЯ

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *