Skip to content

ЕЛЕНОВИ РОГА

Щом чуя за еленови рога, и се сещам за любов. По-точно за изневяра. Така ми се е набила в мозъка тази асоциация за рога и изневяра, че свършване няма.
А ги кичат по къщите тези рога, слагат ги на хижи и планински хотели, в кръчми и заведения, и рогата на елените не се свършват.
Двайсетина километра по-нагоре в Балкана, някъде към Рибарица, с еленови рога не можеш да смаеш никого. Там във всяка къща има трофей. В Рибарица копчетата на мъжете са зашити с мечи косъм, не с конец. Мъжете събират еленовите рога, както берат гъби по поляната.
Но при нас, в Гложене, не е така. Почти няма еленови рога, а в нашата къща има, и то няколко чифта.
Спомням си, преди много години на фасадата на една голяма стара къща в центъра на селото имаше такива рога – побелели и бронзирани от слънцето и снега, те се бяха слели с бялото варосване на стената и човек трябваше да знае, че са там, за да ги види. С всяко нещо е така – идва си на мястото едва когато се слее с него. Тогава не знам защо – може би от любов към бутането, решиха да съборят старата къща. Бутнаха къщата и рогата полетяха. Тръпки ме побиват, като се сетя как изтрещяха тези рога, като паднаха. Сякаш долу на земята ги чакаше друг елен, за да се сбият смъртоносно. И еленът на земята победи, и рогата от небето се пръснаха.
Един циганин, като видя това, започна да събира парчетата от рогата за дръжки на ножове. И в прахта, която се вдигаше наоколо, си личеше, че се смее от радост. Защо не ги свалиха тези рога, защо не ги откачиха – не знам. Сигурно някои от разрушителите на къщата е имал лична причина. Тази сцена с пръснатите на парчета еленови рога в прахта трябва да си я спомням по-често, защото тя е най-острото доказателство, че рогата не са символ на изневяра, а на височина, на гордост, на различни разклонени пътища, по които бяга животът. Ама кой да ти мисли? Удряй, руши, разпилявай, разтуряй къщата – на това сме царе.
Та в нашата къща имаше пет-шест чифта еленови рога. Баща ми още през седемдесетте години се беше обзавел с карабина с оптически мерник. Донесоха му я негови приятели от оръжейния завод в Казанлък. И патрони му донесоха за нея – жълти, дълги и леко заоблени, като рибата във Вит.
На мен този оптически мерник ми донесе и космически висини, и преживявания, и няколко шамара. Вземах тайно карабината и изплувах на нашата лунна тераса. Посред нощ е. Звездите в Балкана са като ябълки. И аз ги разглеждам през оптиката. Много ми харесваше да се целя в голямата мечка, сякаш ходех на лов за мечки. Гледах и Гложенския манастир, който премигваше горе на скалите като светулка. Но не съм си и помислял даже и наужким да стрелям по него. Сега някой, който чете тези нощни и почти религиозни изречения, си мисли, че ме е хванал в лъжа – че с обикновен оптически мерник – снайпер, както му казвахме, нищо не се вижда в тъмното, че трябва специален уред за нощно виждане. Така е, но аз тогава виждах – виждах и звездите, и Голямата мечка, и манастира. Виждах, защото можех и защото исках.
Татко надуши тези мои нощни взирания и вместо да ми купи книга за астрономията, ме удари с една хавлиена кърпа през лицето. После ми удари и шамар, защото разбра, че съм се целил и в прасето в задния двор, като го мисля за глиган.
Този мой велик и като ловец, и като човек, и като български офицер баща беше отстрелял тези елени на различни места – в Рибарица, в Черни Осъм, в Орешака. Имаше и един лопатар от резервата близо до Карлуково. Баща ми нямаше защо да се притеснява от приказките за рогоносците. Моята майка го обичаше до смърт, но той все пак свали еленовите трофеи в мазата на къщата. Мазата ни беше голяма, циментова, зидана с тухли и с прозорчета, чиито черчевета още миришат на чам и смола. Сложи рогата в средната, най-голяма стая на мазата, върху едно голямо легло, а срещу тях сложи друго легло, на което спеше следобед в летните жеги.
А нашето мазе миришеше на много, много далечен лек мухъл, на прах, на стъклени буркани, на мишина, на безир, на мас, на калъпи домашен сапун, на парцали, на кожа от скъсани обувки, на връзки на скъсани обувки, на стари вестници, на ненужни статии от вестници, на паяжина и тъмнина. И на още поне хиляда неща като конци, прежди, стари кюнци, плетени дамаджани и черничеви бурета. Тези черничеви бурета с ракия сега изведнъж стават най-важни. Не по-важни от ракията и любовта, от ревността и от страховете, естествено.
Баща ми канеше понякога приятелите си мъже в мазето да му видят трофеите и да го хвалят, ама много да го хвалят. Разправяше им кой елен къде е убил, какво е правил, как се е влачил по корем, като е видял елена и още други ловджийски джаджи и измишльотини.
И там, в мазето, при еленовите рога, при полусветлините, при паяжините и тайнствеността, мъжете се размекваха. За това основна роля имаше и ракията, с която татко ги черпеше. Всички очакваха офицерът от българското МВР да има хубава сливова ракия, най-хубавата измежду всички сливови ракии. И баща ми я имаше тази ракия, дето ти развързва устата и ти завързва сърцето. Точеше я с маркуч от черничевото буре, жълта и тежка като олио, пълнеше едно канче и сипваше от канчето в юзчета – юзчетата са специални шишенца, с които се пие ракия.
И се сядаше с госта на кревата срещу рогата. И се почваше. Баща ми не пиеше никога, само ближеше юзчето, държеше го като запалена свещ и разказваше за рогата. Разказваше, разказваше, докато:
– Бай Мико – изшушваше мъжът след втората ракия, – като ги гледам тия рога, ми се ще да спукам на тях гумите на шофьора на съвета. Душицата ми е изгорил, неговата мама! Ама, бай Мико, тя мойта е виновна. Върти се по площада пред съвета, поднася се с него нещо. Ще я качи в джипа и айде-е-е.
Баща ми ставаше, слагаше си тънката платнена шапка на рогата и като натискаше, показваше, че не са достатъчно остри – тъпи са за тая работа.
– Сега гумите на шофьорите са много яки – смееше се баща ми.
После мъжът с шофьорските неволи питаше:
– Бай Мико, какви са тези тенекийки, дето са окачени на рогцата? Сякаш са обеците на жената ми!
– Какви тенекийки? – пули се баща ми.
– Ей тия тенекийки, дето висят на рогата!
– А бе какви обеци! Това са номерата, с които рогата са участвали на ловни изложения. Тях ги набиват на такива плочки.
Чувал съм и друга мъжка изповед в тази маза изповедалня.
– Аз да мога да се добера до началника на мебелното, и ще се оправи работата. Мисля да му кажа да уволни тоя новия от Градешница. Много се заглежда по жената. Тя е готвачка, ти знаеш, бай Мико. И много хубаво готви жената, доволен съм. Но този новият все по два пъти иска да му сипва. Веднъж – в началото и после пак. Другите работници се наяли, той иска да му повтори. Няма начин, заглежда я! – И този мъж се давеше с още ракия.
Само за честта на любовта и за безграничната мъжка глупост и жестокост, и простотия, и сила, и възвишения, и пропасти, и всичко останало, ще разкажа и една трета, последна история, която не е за разправяне и за гнусливи хора.
Чичо Симеон Гущера беше каменоделец. Беше ни правил каменните стъпала на къщата. Голям каменоделец, голям побойник и голям пияница. Веднъж го бяха надупчили с нож и когато го свалили от линейката в тетевенската болница, видели, че докато са го карали полумъртъв от Боаза, той бил изпушил три цигари. Три цигари за десет километра. Умирал и пушил, и се възнасял, и оживял.
Гущерът каменоделец ни беше комшия и идваше при татко често. Татко го сваляше при рогата, защото знаеше, че този гущер си къса и опашката, и главата, ако не пие ракия. Казвал ми е татко, а и се знаеше, че си тормози жената. Не ѝ дава да гледа през прозореца, защото може да види други мъже; записва номерата на колите, които минават пред тях, защото мисли, че ги карат потенциални любовници, и още такива глупости.
Веднъж баща ми изхвръкна от мазето пребледнял и викна на майка:
– Бягай у Гущера и виж как е Пена! – Пена се казваше жена му. – Неговата мама и животно! Занесъл й е сурова телешка глава и я накарал да яде от нея. Бягай да видиш дали не повръща!
Разбра се, че Пена му казала на този отровен гущер, че не е лошо да носи нещо за ядене вкъщи, че не го е грижа, и той ѝ занесъл. Занесъл ѝ сурова телешка глава.
Сега, когато баща ми го няма от близо десет години и страстите около еленовите рога позаглъхнаха, аз искам да ги продам, да ги махна от къщата. Питах в горското, в Ловно-рибарския съюз, снимах ги и ги качих в интернет и никой не ги ще. Никой никъде не ще еленови рога. Може би е по-добре да си стоят в мазата при черничевото буре, защото в него вече няма ракия.

Share on FacebookTweet about this on TwitterEmail this to someone
Публикувано вПОЕЗИЯ

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *