Skip to content

ЖАБЕТА

ЖАБЕТА

Мъжете им караха един и същи рейс, а двете жени решиха заедно да тъкат килими.
В нашия край винаги са се тъкали престилки и клюки, черги, дивотии и китеници, но килими – не. Те обаче решиха, че ще са килими.
Бяха видели по телевизията филм за чипровските килими и главите им се бяха запалили. Месеци наред ходеха нагоре-надолу, гледаха и разпитваха, учеха се жените, докато един ден първият килим беше готов.
Направиха го за тях си – за своя душа. Килимът стана фантазия. И поляни, и китки, и пилета, и звезди, и цветове до цветове имаше по него. Направо грееше. Проснаха го на балкона над дюкяна, който бяха наели. Хората зяпнаха, харесаха го и веднага го кръстиха жабетата. Думата жабета по тетевенски се произнася с ударение на втората сричка.
При нас жабета казват на малки жабчета и защото такива фигури на жабета имаше по целия килим, сигурно оттам му дойде името. Гледаш килима и сякаш по него са наскачали жабета от реката, от папура, от тревата и от слънцето.
Жените килимарки наеха дюкяна неслучайно. Наеха го в голяма къща, близо до площада. Дюкянът беше на земята, четвъртит и широк и с много високи прозорци. Ако искаш да видиш какво става в него или какво става на улицата, трябва да подскочиш. Подскачаш и виждаш какво има вътре или отвън.
Инсталирането на стана беше цяло приключение, в което жените включиха баби и дядовци, дърводелци от мебелното предприятие, даже един машинен инженер се включи. А в края на краищата го сглобиха сами, като единствената щета беше счупено кутре на крака на една от жените.
Когато за пръв път видях как жените на стана тъкат, си глътнах езика. Краката им натискаха големи дървени педали, ръцете им провираха совалки с прежда между опъната основа. Заврънкулки, лостчета, въженца – цял космически кораб. Сякаш това бяха първите жени космонавтки от нашето село.
Мъжете им, шофьорите, се включиха също. Надуха една вътрешна гума от рейса и я сложиха пред дюкяна – да има къде да сядат хората, като идват за килими. Да сложат пейка им се стори малко назадничаво.
Работата се беше разчула и потръгна, килимите почнаха лека- полека да се продават.Тогава жените изтъкаха едно малко чердже с жабета за шофьорската седалка на рейса – хем да пътуват мъжете им, хем да си мислят за тях. Черджето направо залепяше очите.
Пътничките в рейса започнаха да се прехласват по това произведение на тъкаческото изкуство и разпитваха шофьорите. И разбраха, че в еди кое си село – тоест – в нашето, се тъкат такива килими, и почнаха да идват.
Рейсът с мъжете на тъкачките пътуваше главно по две линии – едната от Тетевен през Рибарица и Черни Осъм до Троян, а другата – от Тетевен през Ябланица – Луковит до Оряхово.
Тук е мястото да отбележа, че тези, които искаха килими, трябваше да си носят прежда. Боядисана прежда.
Гледал съм как жените мераклийки за килими идват и носят боядисана прежда, как килимарките винаги се мръщеха, че не е както трябва боядисването, и дълго триеха с пръсти вълнената прежда. Ако по пръстите им останеше боя – връщаха мющерийките.
Винаги ми се е струвало, че цветовете си личаха – личаха си откъде са, от коя линия на рейса идва преждата. Ако преждата идваше с жени от Троян и Балкана, в нея светеха снегове, тъмнееше се сено, напечени скали имаше, ако щете, светкавици, боровинки и някаква висина. И килимът ставаше висок.
Ако преждата идваше от полето и Дунав, в нея се зеленееше равнина, слънчогледи жълтееха, потрепваше царевичак, полюшваше се голямата река, синееше се и килимът се изпъваше като легнало да спи момиче.
Така ми се е струвало навярно, но никога няма да забравя как готовите за продаване килими се разстилаха пред дюкяна. Изнасяха се килимите и както бяха на кълбо, се търкулваха. Търкууул – и килимът почти покриваше улицата. Боже, как се радваха жените, които се сдобиваха с тая прелест. Стъпваха по килимите, лягаха, завиваха се с тях, оправяха им ресните, миришеха ги, сияеха.
Веднъж една от жените накара да я навият с килима и после да я отвият. Когато я изтъркаляха, тя едва дишаше, а на въпроса как е, отговори на пресекулки:
– Ка-то Клее-о-пат-ра…
Откъде знаеше тая история за Клеопатра, не е ясно.
После си спомням децата. След като килимарките прочуха селото, децата започнаха да се събират пред дюкяна им. Скачаха високо и ги зърваха през прозореца как тъкат. Бум-бум, бум-бум – удряха жените в стана новия килим. Туп-туп, туп-туп – скачаха децата отвън. И си измислиха игра, и скачаха в ритъма на тъкането, и се събираха едно до друго, и дрешките им ставаха едно и също цъфтене.
Докато пиша за килимите, ми се иска листовете, на които пиша, да станат цветни. Да станат шарени и топли. Иска ми се да опиша как селото се оцвети, как започна да ходи на пети по тези килими, да се върти на пети по тях и да се радва.
Тук следва времето на успокоението и на просперитета. Няколко години кросното на стана развиваше килими и двете жени продаваха килими. И къщите от Балкана до Дунав се сдобиха с чипровски килими, на които ние им викахме жабета. А в нашето село имахме най-малко по два – един в големия сандък, наръсен с нафталин, а другият – за сватбата на дъщерята.
Много по-късно разбрах за някаква теория, че тези жабета по килимите били древна писменост, че означавали кой знае какви работи, дето никой не ги е проумял, че такива килими имало и в Сибир, и в Андите на Южна Америка, ама от това не ми олекна.
Още по-замотано ми стана, защото тук трябва да кажа, че рейсът на шофьорите спря. Занизаха се някакви промени, демократизми и чудеса, ДАП-а издъхна и рейсът си заби муцуната в края на един глух паркинг до Вит.
Жените от Балкана и Дунав спряха да пътуват и да си поръчват килими. Едната килимарка стана готвачка, а другата отиде да работи в мандра.
Дали от дъждовете, дали от рояците мушици и комари, но в селото тази пролет се навъдиха много жабета. Тези крякащи същества стигнаха чак до небето. Напълниха дворовете и градините, скачаха по терасите и вратите. Но най-много бяха жабетата пред затворения дюкян за килими. Пуснаха приказка, че жабетата скачали толкова високо пред дюкяна, щото искали да видят през прозореца дали жените са още вътре и не тъкат.
А вътрешната гума от рейса се напълни със зелена вода.
Веднъж покрай дюкяна минала жена от селото, която не е добре с акъла и не трябва да се слуша много-много какво говори, но тя все пак извикала:
– Жабета, жабета… Ама къде са рибите?

Share on FacebookTweet about this on TwitterEmail this to someone
Публикувано вПОЕЗИЯ

One Comment

  1. Anelia Dimitrova Anelia Dimitrova

    Prekrasen razkaz! Blagodaria!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *