Skip to content

ЖАР-ПТИЦА ПРЕД ЗЪБОЛЕКАРСКИЯ КАБИНЕТ

Младият зъболекар е от най-кадърните в София. Кабинетът му е като космически кораб – на компютрите встрани се въртят и уголемяват цветни триизмерни изображения на зъби и венци, мигат цифри и диаграми.
Зъболекарският стол ляга така, че на мен или ми се приспива, или изтръпвам от ужас, че съм в инвазивната кардиология на Пирогов. Спомени за сърце… Но съм при зъболекаря.
Този следобед редът с часовете нещо се обърква и процедурите закъсняват. В чакалнята седи и бая дебел мъж около седемдесетте. Лицето му е мораво, до лилаво. Лице на човек – любител на месните изделия и ракията.
Мъжът прелиства вестник и на всяка страница трепва с глава, сякаш пъди муха, плюнчи си и пръстите.
На времето човек като четеше вестник и си плюнчеше пръстите, от лошия печат по езика му оставаха букви. И така душата се пропиваше от истини за света и живота.
Сега е същото, само дето няма букви по езика.
В устата си тоя морав пациент имаше само два зъба – отдолу вляво и вдясно. И зъбите му стърчаха, сякаш останки от наколно жилище на минали софри и страсти.
– Какво ти има? – пита ме.
– Пулпит.
– Каквоо?
– Пулпит. Лоша работа.
– А на мене ми има чене. – И пак си плюнчи пръстите.
Вестникът му се сгърчва на дивана с хартиена въздишка.
Чакалнята на зъболекарския кабинет е обзаведена с рекламен кът на електрически четки, избелващи зъбите без натиск. Има саксии с цветя, календари, кашони, на които пише „Не пипай“, и на стената – една голяма огнена картина с полетяла жар-птица.
Не ми е ясно какво прави картината с жар-птицата точно тука. Може би изобразява възкръсването на болните зъби след посещението при зъболекаря. Макар че не съм чувал жар-птиците да имат зъби.
– Това какво е? – сочи мъжът към огнената картина.
– Жар-птица.
– Като е жар-птица, що не е в заведение за печени пилета?
– Е, това е картина, не е за ядене. Нещо като надежда. – Обяснявам въпреки пулпита.
– Не е за ядене, не е и за пиене… – успокоява се мъжът. – Ами ти откъде си?
– От Балкана, от Тетевенския.
– Високо ли е там, Балканът висок ли е?
– Много, повече не може.
– Тая София ни съсипа зъбите, да знаеш! – И мъжът окончателно сгъва омачкания вестник. – Съсипа ни и зъбите, и живота. Каруцарски град. Ееех, Пирине, Пирине! – въздъхва той, става и целува картината с огнената жар-птица.
Мене ме извикват в космическия кораб на зъболекаря, а мъжът остава да чака с Пирин в сърцето и с два зъба в устата.

Публикувано вПРОЗА

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *