Skip to content

ЖЕСТОКАТА ПЕПЕРУДА

Някога, като малко момче, баща ми ме водеше на лов. Виждал съм как умират животни и птици и този лов е в мене и досега – като сянка и като нещо студено. Но и като замайване, като тръпка и потръпване, като наслада и стръв. Още преглъщам миризмата на барут, чувам как прищраква пушката и как празните гилзи отхвърчат на земята. И това хуухх, с което баща ми издухваше дима от цевта на пушката, още е в ушите ми и в носа ми. Ако си раздвижа езика и докосна с него небцето си, ще усетя вкуса на барута и на дима от барута.
Смъртта по време на лов е внезапна. Тя изскача от тревата, излита от тръните, идва изпод земята, изниква от лая на кучето, срутва се по пътеката и винаги е внезапна, рязка, пробождаща. И ловецът стреля и стреля пак и пак, защото не може да не стреля, защото животното и птицата се движат и го предизвикват, защото стреля не ловецът, а биологията му, гените му, природата. Стреля животът. Така е по време на лов – стреля и убива самият живот.
Виждал съм как умират животни и птици, какви са техните жестове, фигури, кръгове, спирали, цветове и изображения преди смъртта и това ме плаши и намагнетизира едновременно, защото във всяко умиращо същество сега – едва сега, а не някога като дете, виждам себе си.
Заекът, ударен от сачмите на ловеца, се разтяга. Чува се тупането или по-скоро – топуркането на оловото по кожата. Заекът за миг става двоен, после се свива, после прави кълбо напред и отново се събира. Дългите му задни крака понякога се изправят като кокили и той прави няколко последни стъпки – заплашителни и тежки. Ушите му вече не съществуват, изчезват, страхът му става покой. Само няколко червени петънца по сиво-бялата гушка оцветяват края на бягането. За заека зимата е дошла. И студът също.
Дивата гъска поема сачмите, сякаш са иглички на леден вятър. Изправя се и сяда на въздуха. Да, сяда на въздуха. Само за едно зърно време сяда на въздуха да си почине. Да си почине преди безкрайната почивка. После за секунда си клати краката – обутите в плавници крака. Въздухът и небето около дивата гъска са престол, на който тази царица седи за миг, после прави циганско колело, после прави въртележка и пада при земята. Докато се търкаля по склона на въздуха, дивата гъска прилича на тундра с перушина, прилича на парче от черно-бяла черга. Повече бяла черга, отколкото черна. Какво вижда птицата, докато седи на въздуха? Навярно своята доверчивост, своята измамна далечина и своя последен хоризонт, който е долу в ниското. След изстрела всеки хоризонт се изправя на краката си, после рухва и не е вече хоризонт.
Фазанът е поляна. Летяща поляна с дълга опашка и затова неговата смърт е есен. Излита фазанът право нагоре, а после лети само напред, отпуснал ръкавите на цветния си халат, и това е краят му. Като летиш само на една и съща височина, те уцелват, защото си предвидим. Най-удивителното е, че след изстрела фазанът разцъфтява. Става още по-цветен мъжки фазан, после угасва, сякаш е направен от хиляди шарени лампички, които се пръсват. И това негово тракане с клюна, което напомня на тракане на тънички-тънички теракотени плочки. И този негов вик при излитане, с който се мъчи да увлече ветреца и да го изтрие. Красотата умира цветно или така изглежда. А може би фазанът е клоун от небесен цирк, който се е научил да лети и никак не умее да разсмива?
Пъдпъдъкът е топка – малка сива топка като тази, която хвърляхме в часовете по физическо. Тази мозайкова птичка пее сутрин, като непрекъснато повтаря името си – да, пъдпъдъкът пее, като цитира собственото си име. Името му пъдпъдък е целият текст на песента. Той умира изведнъж, без претенции за нищо друго, освен да се запомни името му. Да се запомни пъдпъдъчето му име с тези сиви и сенчести букви в него.
Пъдпъдъкът е точката в това смъртно и цветно, и дълго изречение, което написах сега, а не някога, когато баща ми ме водеше на лов, а аз подскачах около него като жестока пеперуда.

Публикувано вПОЕЗИЯ

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *