Skip to content

ЗА СТИХОВЕТЕ

Всеки ден чета стихове, много стихове. Чета ги в профили и страници във фейсбук, в книги и в ръкописи, които приятели ми изпращат.
И ми става и топло, и студено, и тъжно, и весело. Стихотворенията са като рентгенови снимки – можеш да видиш анатомията на човека, неговите болести, неговото здраве. Можеш да видиш душата му.
Стиховете, както изследване в лаборатория, отчитат ниво на талант, на интелигентност, чувствителност, пристрастия, комплекси. С една разлика – не показват кое е нормално ниво и кое е отклонение.
Как да се ориентираме тогава? Не знам, нямам рецепта. Освен може би по един старовремски начин…
Някога нашите майки ни мереха температурата, като ни целуваха по челата. Така разбираха, дали „горим“, или не. Стиховете не могат да бъдат целувани по челата, но могат да бъдат усетени. Ако дъхтят на гора, на ливада, на сено, на село, на град, на любов, на рана, на страх, на мъка и на живот – значи са живи. Ако миришат на лаборатория, на измислица, на съчинение, на смукане на пръсти, на оригиналничене, на хрумка, на безсилие или ако най-общо казано – са писани не край реката, а в природонаучния музей – значи са болни.
Това е разликата между стиховете – здрави и болни.
Знам, че всичко е въпрос на вкус, на натрупване, на време, на стил, на сила и възлизане – така е… Но струва ми се, „Долината на сенките“, в която влезе поезията ни, вече стана много дълга долина, много дълга. Защото няма какво друго да се направи, нека се радваме, докато можем, на червеношийката в листата на храста, а не на сянката ѝ в музея на препарираната природа.

Share on FacebookTweet about this on TwitterEmail this to someone
Публикувано вПОЕЗИЯ

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *