Skip to content

ЗА ТВОРЧЕСКАТА МЪКА

Тези дни уважавана от мен професорка по литература ми написа: „Имам чувството, че творческите мъки са ти непознати“.
Тя сигурно е имала предвид, че публикувам често във фейсбук и стихове, и разкази, и публицистични материали. Щом публикувам често, значи нямам творчески мъки.
Може и да е искала да ме похвали, но на мен ми прозвуча като съмнение, даже като лек упрек.
Още от ученик, после в университета, а и като учител по литература все слушам и чета за благодатната творческа мъка. Край нямат разказите колко мъчно е писал Дебелянов, как бавно е създавал творбите си Далчев , колко трудно е творял Вапцаров, колко пестелив и внимателен е бил Петър Алипиев и така нататък.
Под „творческа мъка“ ние обикновено разбираме бавно и малко писане. Това ни изглежда по-автентично и по-човешко.
Ще цитирам по памет Далчев: „Аз оставям едно стихотворение да се върти в ума ми дотогава, докато усетя, че е станало. И чак след това сядам да го запиша на листа.“ А на въпроса „Ами ако забравите това, което си мислите?“, поетът отговаря: „Ако забравя какво съм си мислел, значи не е било хубаво“.
Един много нашумял поет, нашумял главно с текстовете си за песни и не много плодотворен, се подиграваше с друг свой събрат, като го попита в печата: „Ти тая сутрин написа ли си стихотворението?“
Излиза, че като той мълчи и не пише, е много добре, но като пишеш често – е опасно и подвеждащо.
И винаги се дава пример с тези бавнописци, които имат творчески мъки, сякаш другите нямат.
Струва ми се, че има голяма разлика между творческа мъка и изработване на изделието.
Пропуска се фактът например, че Христо Смирненски е пишел на секундата, по всяко време и навсякъде – и сутрин в сладкарницата на баща си, и както върви в предните редици на манифестацията. Не се е притеснявал никак и когато е диктувал направо на печатарите на вестници своите изключителни стихотворения и шаржове.
Сещам се и за още един от привилегированите с творчески мъки вечен гуру на поезията, който поправя стихотворенията си цял живот, така че първите му стихотворения стават почти последни. Първите му трепети изчезват, за да се заменят с това, което чувства сега. Има и такава творческа мъка. Всякаква творческа мъка има.
Според мен обаче творческата мъка не е седене и зяпане в листа или писане по едно стихотворение на година, а живот.
Извинявам се за примера, но аз съм в творческа мъка (отвеяност) още от дете. Нищо, ама нищо друго не е било толкова важно за мен, колкото литературата. От изгрев до залез и насън дори – в ъгъла, в средата и където щете на съзнанието ми е била поезията. За каквото и да говоря, съм си мислел за поезия. И никой не ми е преподавал този език на падащи листа и снежинки, които винаги са нещо друго. Никой не ме задържа тук, на земята, когато и умът, и сърцето ми изчезват в метафори, в сравнения и в заблуди. Какъв е ефектът от това, е въпрос на съвсем друг разговор. На друга оценка.
Но при мен творческата мъка е дишане, то пък е равно на писане. И пиша непрекъснато, защото само така продължавам да се лекувам от ужаса, че някой ден мога и да разбера, че есента е есен, а не платно, нарисувано от жълт вятър. Пиша, защото историите, които съм преживял, няма да са истории, ако не ги разкажа по съвършено различен начин. За мен действителността е мъка, а написаните думи и изречения – радост.
Мисля си, че творческата мъка е името на писателя, неговото въображение и сила, неговият личен печат.
Преди години разказвачът Димитър Яръмов, както си пиеше ракията в къщата си в Нови хан, ми каза: „Писането е като горивото в човека – някой има сили за една книга, друг – за пет. Гледай да ти стигнат и силите, и животът.“

Публикувано вПУБЛИЦИСТИКА

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *