Skip to content

ЗА ЧЕТЕНЕТО И ЗАСПИВАНЕТО

Първата книга, която „прочиташ“ като дете, ти я прочита майка ти. Чете ти я тя, защото те обича и иска да слушаш приказки, но най-вече – защото иска да си почине от работа, от лудориите ти и защото иска да те приспи.
Сънят и книгата са брат и сестра. Четеш и заспиваш, и виждаш със заспалите си очи всичко – и това, което го има в книгите, и това, дето го няма.
Като ти чете книги, майка ти си услажда душата, сеща се за детството си, за своята майка се сеща и така приказката няма край.
Никой и никога не мисли, че като ти чете книги, ти ще научиш много думи, нови думи, различни думи или че ще станеш по-добър или по-умен. Нищо такова няма. Важното е времето да минава и да се стопява – да изчезва някъде, да става друго време. И да няма движение, да няма движение. Това щъкане нагоре-надолу, това скачане и падане е самото детство, но то уморява, уморява всички наоколо, уморява най-много майка ти.
Когато бях дете и вкъщи идваха гости, ги карах да ми четат. Не ги оставях дъх да си поемат, докато не ми прочетат приказка. И защо съм правил това ли? – Защото не съм разбирал какво си говорят големите, защото ми е било скучно и празно, и страшно, и тъжно, че не съм център на внимание, защото съм искал да съм пъпът на света и пъпът на стаята, а не че толкова съм обичал книгите.
И досега аз си спомням повече илюстрациите на книгите, рисунките, цветовете, а не съдържанието и случките. Спомням си лицата и дрехите на нарисуваните герои, къщите им, вещите им. Горите и облаците, по които ходят, са ми били сто пъти по-интересни от случките. Случките винаги са ме натъжавали и едва съм издържал края – обикновено захаросан. Аз тогава не съм знаел, че краят е захаросан – знам го сега.
И не е истина, че се учим от приказките. Учим се от тъгата, която остава след тях. И от неясното усещане, че сме прочели нещо, дето уж го има, а го няма и не е възможно никога и никъде.
Някога нашите прабаби приспивали бабите ни с парченце хляб, топнато във вино. После бабите ни приспивали майките ни със страховете от тъмното зад прозореца. После майките ни приспивали нас с книги. Сега ние приспиваме децата и внуците си с преструвки и с технологични фокуси. И със свито от любов сърце.
Това писание трябваше да завърши тук, но се сетих още нещо. Когато преди години се оплаках на майка си, че не мога да спя, тя каза: „Николайчо, уж пописваш, мама, а пък не знаеш, че приспиването най-лесно става с книга. Четеш си и книгата пада на носа ти.“

Share on FacebookTweet about this on TwitterEmail this to someone
Публикувано вПОЕЗИЯ

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *