Skip to content

ЗЕЛЕНИЯТ РЕЙС И ЧЕРНАТА ДЖИПКА

Този разказ (фейлетон, алегория или сатира) написах преди няколко месеца. Мисля си, че сега му е времето да го публикувам.


ЗЕЛЕНИЯТ РЕЙС И ЧЕРНАТА ДЖИПКА


Към шест часа вечерта в селото пристигаше рейсът. Правеше един кръг на кривия стръмен площад и спираше – топъл и пресипнал. Пътниците слизаха бавно от високите стъпала и с изтръпнали от пътуването крака поемаха към къщите си. Още тогава забелязах, че когато чакаш някой да дойде, той никога не е в рейса. Душата ми се е късала да видя очите на този, когото чакам, и него все да го няма. Все някакви други хора слизаха от рейса в шест часа на площада на селото. Зеленият и полупразен рейс си беше истинско чудо на техниката. От двигателя му миришеше на бензин и жега, а от ауспуха му – на заспиване. Като пипнеш муцуната на рейса – пари. Даже я чуваш как пари. А като погледнеш ауспуха – синьо-зелен, и пушекът му ти отнася главата, приспива ти се. От рейса накрая слизаха шофьорът и кондукторът. Все едно, че бяха космонавти – богове от космодрума Байконур. Изглеждаха толкова важни, уморени и извънземни, че всички ги имахме за герои – героите от рейса.Шофьорът и кондукторът оставаха да спят в специална квартира в селото, а сутринта отпрашваха с пътниците за Тетевен. Тая специална шофьорска квартира ми е изглеждала като резиденция, а беше една стаичка в пристройка, клекнала в чемширите сред двора. Гледал съм ги как вечерят тези наши герои в кръчмата, как ги обгрижват с чорба и кюфтета, как после се прибират в чемширения рай, как кондукторът брои пари и билети и как ги прибира в голяма кожена чанта. Нямало е по-важни хора от шофьора и кондуктора на рейса, които идваха в шест часа вечерта и в шест часа сутринта потегляха обратно по дългия път на живота.– Дай да ти клъцна билета! – казваше кондукторът на пътниците, вземаше им левчетата и пътниците потъваха в полумрака на зеления рейс.– Айде, боже, помози! – кръстеше се шофьорът в тези атеистични соцвремена и селото оставаше без кондуктор, без шофьор и без рейс. Петдесет години по-късно пак един шофьор и един кондуктор са в центъра на живота ми. Шофьорът управлява държавата – черен джип, защото аз живея в държава черен джип, а кондукторът пак е с голяма кожена чанта и след като ни е клъцнал билета и ни е прибрал левчетата, приказва като пребозал. Само дето ние не се качваме в черния джип, а оставаме там, където сме – таксувани, с перфорирани билети, но щастливи и усмихнати. И махаме, махаме с ръка. Шофьорът и кондукторът пак живеят в резиденция между чемшири, само че не ги виждам как си лягат на живо, а на снимки. Не ги виждам как броят пари и билети на живо, а само на снимки. Но затова пък мога да не ходя да ги изпращам сутрин, както някога, от площада на селото, а само си пускам телевизора и съм там – в джипката. Аз много обичам шофьорите, защото техният труд е най-важният. Те карат, управляват и ни водят по светли пътища. Винаги. Наляво, надясно, на изток и на запад. Даже и през океана ще ни закарат, ако се наложи. Ще направят магистрала и през океана. Само се питам има ли разлика между управление и шофиране. Питам за автомобили, не за държавата. Опазил ме господ да съм толкова дързък, та да правя намеци и аналогии между шофиране и управление на държавата. Само си спомням, че някога чаках рейса, сега чакам джипката.

Публикувано вПУБЛИЦИСТИКА

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *