Skip to content

ЗИМА

Въпрос на темперамент е
или пък на конци –
си мисля,
като гледам
как снегът закърпва
всички кръпки в долината.
Вали с изящна точност.
И блести.
И прави бял тегел
по бреговете на реката.

Снегът е като майка ми –
и плах, и мек.
И колкото да гледам,
няма никога да видя
как този сняг зашива
ръкавиците на снежния човек
и слиза със снежинките в реката,
и е тиха мида.

Въпрос на красота е
или може би на студ,
щом двете патици в реката
ми изглеждат сребърни
и щом по-синята от тях остава тук,
а по-далечната изчезва
в други измерения.

Или пък е въпрос
на сетива и на талант
с едно перце да нарисуваш
цялата картина.
Снегът е повече от всичко
и е разпилян,
и е кристално същество
от хиляди години.

И ако там в началото бе сняг
и долина
и кръпките изчезнаха,
и всичко беше тихо,
сега си мисля –
трябва ми река,
за да запиша по леда ѝ
тези стихове.

Share on FacebookTweet about this on TwitterEmail this to someone
Публикувано вПОЕЗИЯ

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *