Skip to content

ЗИМЕН БОНЗАЙ

Когато потънеш в гората… В гората,
където човек е бонзай,
послушай как тъничко мърка сланата
с гласче от премръзнал калай.

Близни си безсмъртие от гнездото на птица
и ако можеш, недей,
недей да угасяш оная искрица,
стаена в елховия клей.

Мисли си за гъбата, дето я няма,
за косите на изящния храст.
Мисли за реката, която пияна
ще залита и плаче на глас.

Набери от снега прежълтялата шума.
От окото на този букет
ще усетиш как капва голямата дума,
премълчана от японски поет.

И с бонзай в душата продължи да се движиш,
но пред крехка снежинка се спри.
И тогава ще видиш, че снегът и оризът
са две бели, неразделни сестри.

2012 година

Share on FacebookTweet about this on TwitterEmail this to someone
Публикувано вПОЕЗИЯ

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *