Skip to content

ИВАЙЛО, ИВАЙЛА И ИВАЙЛОВЧЕТАТА

Един въпрос броди из България – ще се възмути ли, ще се обиди ли Цвета Караянчева, след като беше наречена кърджалийски женски възпроизводителен орган, и при това – неинтелигентен.
Гласът, който изрече тези гинекологични словосъчетания, до болка прилича на гласа на Бойко Борисов. А неговият глас, както е знайно, е единствен, разпознаваем и пътеводителен. Вече десет години този глас печели безапелационно конкурса за политически глас на България. Да те нарече така най-важният глас на България, а ти да не го познаеш и да казваш, че е манипулация – колко мило!
Твърдят, че това било обида не само за Караянчева, ами били унизени и обидени държавността и крехката ни република.
И все забравят човека… Все забравят човека и приказката за цар Ивайло – в случая, за Ивайла.
Поставете се на мястото на Караянчева. Представете си чудна лятна нощ и резиденция в Бояна. Звезди са обсипали свода небесен, щурци пеят в двора на резиденцията, чуруликат славеи и фонтани, охраната едва се забелязва. И после – червени килими, спални, кабинети, прислуга. Ами кортежът от мерцедеси и полицейски коли сутринта? Ами телевизиите, привилегиите, делегациите в чужбина? Ами облагите, лобизмът при законите? Ами връзките, ами хората и роднините, които зависят от нея и се надяват на нея?
Това ли очаквате да замени госпожа Председателката на Народното събрание срещу една гола чест и достойнство? Много искате.
Ами приказката за Ивайло, който от свинар станал цар? Ами че тази приказка се е случила с нея, с Цвета Ивайла. И как очаквате Цвета Ивайла да се обиди и да скъса приказката за Ивайло? Очаквате да замени резиденцията в Бояна с живот в Кърджали и най-високия стол – на Народното събрание, с бюро в Кърджали? Наистина искате много.
Приказката за цар Ивайло и Ивайла ще продължи я с посланическо място, я с ново депутатско или министерско кресло, я с нещо друго, до което се стига на колене. Но на колене по червен килим.
Дотук добре, ами ние – останалите Ивайловчета? Нима всеки от нас не носи в себе си един малък Ивайло и не го пази като зеницата на окото си, като трудовата книжка и портфейла си? Да не би след този скандал с детеродния орган и дупарата на бая европейски премиери всички ние да подадохме оставки? Да излязохме по улиците и да се зачервихме от срам и гняв като залязващо слънце? Няма такова нещо – траем си, та пушек се вдига – както винаги.
Ето ви три примера.
Преди много години, докато живеех и работех в Ловеч, на един местен началник му викаха Копривко. Беше се издигнал главно с това, че жена му вареше коприва – сладка и с много сирене, а най-големият ловешки началник умираше да яде коприва. И така – от копривата до началническия стол. Паница по паница – все по-нагоре. Вярно е, другите знаеха за това, ама майната му. Копривко се издигаше.
Вече в наши дни една много известна писателка ми призна, че издателката ѝ, където я видела, я поздравявала с юмрук в стомаха. Същата издателка – любителка на български книги и чужд алкохол, я поздравявала с юмрук в стомаха – ей така, за кеф. Ама че е унизително, майната му. Важното е да се издават книгите на известната авторка и народът да примира. Изкуството иска жертви, нали?
А аз след трийсет години учителстване в едно любимо на Бога софийско училище доживях ученик да ме напсува пред класа. Напсува ме човекът, без да му мигне окото. И какво мислите, че стана – че го наказаха този юнак, че го изключиха? Няма такова нещо. Назначиха комисия, която ме попита дали съм добре със слуха и сигурен ли съм, че гласът е на същия този ученик.
И аз, вместо да напусна веднага училището, обиден и оскърбен, се влачех още една година, докато едва не загинах. Защото нямам друг избор, защото още малко ми остава до пенсия, още някоя и друга заплата… И все такива „разбираеми“ и „човешки“ аргументи се въртяха в главата ми.
Така че когато съдим, трябва да се изправяме пред огледалото. Но не пред огледалото в коридора, в което винаги сме най-красиви, а пред онова в съвестта ни, дето се гърчи, трепери и се чуди на кой свят е.
Ивайло и Ивайла са ясни. Ами ние – Ивайловчетата?..

Публикувано вПРОЗА

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *