Skip to content

ИВАНЧО КУТИЙКАТА

Иванчо Кутийката не беше много добре в главата – това си мислех понякога. Господ да ме прости, ама като го видех да виси отзад на файтона на баща си с тази картонена кутийка в ръце, и ме надуваше на смях. И с другите момчета от махалата беше същото. Тичахме след файтона и след висящата Кутийка, плезехме се, свирехме и му се кълчехме. И все се чукахме с пръст по слепоочието – знаете какво значи това, нали?
Иванчо Кутийката беше като една парцалена голяма кукла. Обличаше се, сякаш е вятърче – с разпилени и раздърпани дрехи. И не се познаваше това момче ли е, плашило някакво ли е, или облаче, което може да говори.
Беше син на единствения останал файтонджия в града и ние с голямото си, жестоко и тъпо чувство за хумор, като го виждахме как изглежда, си мислехме, че става за маймунка, която да играе върху конете в цирка. Като си помисля какви щуротии си приказвахме за това момче тогава, се разтрепервам и се изпотявам и ми се ще да спра да пиша.
Иванчо Кутийката не ходеше на училище, впрочем той много рядко стъпваше на земята – все отзад на файтона на баща си висеше. Не беше ясно на колко е години, нямаше приятели и най-важното е, че аз така и не разбрах с какво се занимава този файтон. Нямаше пътници, които да кара по селата и до гарата, не превозваше дъждове и есенни сияния, нито влюбени двойки – изобщо този файтон беше с неясно предназначение.
Ама само как ги редя думите – файтон с неясно предназначение. Глупости, глупости на търкалета, както би казал Иванчо Кутийката.
Този файтон беше направен, за да вози него, Иванчо, и неголямата му картонена кутия. Иванчо Кутийката винаги държеше в ръцете си една неголяма картонена кутия. Ходеше слепен с нея и когато рядко стъпваше на земята, и когато се рееше отзад на файтона. Изобщо не стана ясно откъде се е взела тая най-скъпа за него придобивка и как така от нея се е родил и прякорът му – Кутийката. Уж картонена кутийка, а пък за Иванчо – безценна.
Сега трябва много да внимавам, защото всичко, което ще напиша, са само предположения, и то късни мои предположения, повлияни и от това, че понякога много си измислям.
Имаше файтон, който не правеше нищо, освен да плува незнайно къде, и имаше Иванчо, който стоеше на него с картонена кутия, в която имаше неизвестно какво.
Пита се какво има в кутията. И аз това се питам от толкова години – какво ли е имало.
В кутията на Иванчо, фантазирам си аз, е имало пера от гълъби. Над конюшната се въртяха много любовни гълъби и Иванчо ги е носил тези пера, за да ги пусне на свобода на друга улица или в друго небе.
В кутията е имало кифлички с мармалад и Иванчо ги е носил на турчетата в крайната махала, които умираха за сладки работи, но не бяха от най-богатите. А и тези кифлички ги печаха близо до къщата на Кутийката и той, моля се на Бога да е така, ги е открадвал като едното нищо. Кутийката можеше и да прилича на парцалена кукла, ама това не значеше, че парцалените кукли не крадат от време на време.
В кутийката е имало копчета, игла и конци и той ги е носил на една стара жена, дето живееше до Осъма и нямаше кой едно копче да ѝ зашие на роклята. Това не ми изглежда много достоверно, защото едно раздърпано момче като Иванчо едва ли ще се загрижи за незашити копчета. Но на мен работата с копчетата много ми харесва – нали все си измислям.
Най-вероятно в тази кутийка е имало цвете и Иванчо го е пренасял от единия до другия край на града, за да може цветето да опознае Ловеч, да види Покрития мост, Башбунар и Пресечената скала, Стратеш и крепостта.
И, разбира се, ама разбира се – да отиде до двата най-големи вира на реката – Трай Дянко и Куку Нано. Как да не покаже човек на едно цвете вирове с такива имена като Трай Дянко и Куку Нано, дето ги няма по света?
Щеше ми се да напиша – и да види Немската гимназия и Кожарския техникум, но Иванчо Кутийката никога не беше ходил на училище и едва ли щеше да се сети да показва на едно цвете учебни заведения.
Ами ако в кутийката е имало гущерче и Иванчо го е превозвал до някой хълм и до някой напечен камък извън планетата?
Ами ако е имало любовно писмо или гума за изтриване на лъжовни думи…
Всичко е можело да има в тази Иванчова кутийка. Но със сигурност нищо не е ясно.
Като си помисля, излиза, че този файтон върви сам, без някой да го управлява, и без коне, и без път. Излиза, че е така, ама не е. Защото този файтон аз си го спомням, помня го как пружинираше и охкаше и как се въртяха големите му червени колела по крайречната улица до Осъм. Въртят се червените колела и в Осъм сякаш пламват огънчета.
Помня и как конете миришеха на коне, на пот и на прах и как такъмите им висяха или се изпъваха като змии по гърбовете им. Помня, че конете не бяха нито червени, нито бели, нито черни – сиви бяха. И затова, когато минаваха покрай единствената сарачница в града с името „Сив кон“, ѝ се покланяха в движение. Имаха ѝ уважението.
Помня, разбира се, и Иванчо с неговата картонена кутийка и това, как като го питахме защо файтонът върви сам и никой не го управлява, казваше:
– Глупости на търкалета! – И сочеше с кутийката към баща си, който светеше на капрата отпред.
Това обаче накрая също са мои измислици.

Публикувано вПРОЗА

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *