Skip to content

ИЗМИВАМ СЕ ОТ СЕБЕ СИ ДОРИ…

Било е някъде 1984-85 година и аз още живеех и работех в Ловеч. В един наистина занесен и неслучаен ден при мен влезе момиче. Каза ми, че е в шести клас. Лицето на момичето беше матово, усмивката – по-голяма от лицето, а косата – на черни копчета, къдрава, разплетена дамаджана. Единайсетгодишно момиче като топка каучук.
Изпращали я родителите ѝ да ми остави двайсетина стихотворения. Знаели вкъщи, че пиша и искали да ги видя. Много, ама много рядко ми се е случвало да ахна, когато чета стихове. Тогава ми се случи. Завъртя ми се главата…
После представихме Искра Кунчева в Националната телевизия, пуснахме нейни стихове във вестници и списания. Вестник „Знаме на мира“ ѝ отдели цяла страница, спечели конкурса „Петя Дубарова“. Дори в някои учебници по български език бяха отпечатани нейни стихотворения. Работата отиваше към издаване на първа стихосбирка. Много помогнаха за това проф. Митко Иванов, Валя Иванова, Паулина Станчева, Стефан Станчев, Георги Тулийски. Нарекоха я „втората Петя Дубарова“.
Най-смайващото от всичко беше, че единайсетгодишната Искра Кунчева тогава почти не беше чувала за поезия, не беше чела нищо от българската класика и когато говореше, обикновено го правеше едносрично и с усмивки. Голяма мъка бяха интервютата. Ще го кажа направо – Господ беше изсипал в главата ѝ прекрасна поезия и сякаш не ѝ разрешаваше да осмисли и осъзнае това.
После… Ами после тя престана да се интересува от поезия. Каза ми, че моторите са нейната страст, че иска да пътува. Разбрах по-късно, че имала особени интереси към философията и религията, казаха ми, че от 2004 година живее в САЩ.
Искра Кунчева е изключителен талант, пет водопада едновременно с поезия, с цветове, с багри, с вихрушки и с каквото щете. И си остава тайна.
Вижте как пишеше единайсетгодишната Искра Кунчева:

ДА БЪДА ЧИСТА

Дъждът танцува брейк по тротоара
тъй бос и тъй невинен, но нали
потръпва болна улицата стара –
той спира мълчаливо да вали.

А после нежно слага хладни длани
на нейните притворени очи.
С завивки, от мъглата изтъкани,
покрива я, а после пак мълчи.

А капчица в очите ми се слива,
започва в син отблясък да гори,
с прозрачната ѝ нежност се измивам,
измивам се от себе си дори.

Превръщам се за миг в прозрачна капка
и гмурвам се в очите на града.
Ний двамата със него сме загадка,
загадката – това пък е дъжда.

Искра Кунчева

Share on FacebookTweet about this on TwitterEmail this to someone
Публикувано вНОВИНИ

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *