Skip to content

ИМАНЯРИ

– Четох в една американска книга, че за тая работа трябва да намерим негър албинос.
– Какво?
– В един американски роман пише, че за да намериш злато, ти трябват негър албинос и пълнолуние.
– Тука нямаме негри албиноси, а пълнолунието е от време на време.
– Това са шашкънии! Трябва ни врачката от Торос. Тя познавала и за болести, и за имане.
– Врачката от Торос е скъпчийка, ще ни вземе луди пари.
– Ще ни вземе, ама познава.
Такива и още такива щуротии си приказваха трима иманяри от село Гложене, Тетевенска околия.
Единият – международен шофьор, запознат с европейските шосета и американската литература, другият – работник в сладкарския цех на Кооперацията, а третият – дърводелец в мебелната фабрика.
Никакъв начин няма да се свърже иманярството с международния шофьорлък, с кифлите и баничките и с правенето на мебели. Няма, ама има.
Йото – международният шофьор, направо си миришеше на дънки, шоколадови яйца и мохерни пуловери, а това по време на социализма си беше миризма и половина. Бая пари се изкарваха от такава миризма. Да го пита човек за какво му е иманярството.
Павлин от сладкарския цех беше човек със сладки ръце – и в прекия, и в преносния смисъл на думата. Правеше такива кифли и банички, че сутрин към седем часа и следобед след четири цялото село му беше в ръцете. Ядяха хората тестените продукти на Павлин, та чак ушите им ставаха прозрачни. И нямаха абсолютно никакъв проблем със затлъстяването, холестерола и кръвната захар. Славни и здрави години бяха. Да се пита човек защо му е на сладкар иманярство.
Лазар – дърводелецът, майстореше главно малки столчета. Цялата фабрика прави маси, библиотеки и кревати, той се беше специализирал на малките столчета. Голяма нужда имаше тогава от малки столчета, защото хората караха на печки с дърва и трябваше да седят на малки столчета пред устата на печките и да ги палят. Жените най-много седяха на тези четирикраки същества и най-често палеха печките. Да се неначудиш каква е връзката между иманярството и малките столчета.
Тогава иманярството по нашия край го имаха за болест и за нещо неприлично. Целият трудов народ строи новия живот с ум, сърце и душа, а някой си търси имане.
Иначе легенди за заровено злато – колкото щеш. И всичките, които се носеха от урва на урва и от век на век, бяха все легенди за пещери, пълни с козиняви чували злато. И все имането е на Вълчан войвода. И винаги на входа на пещерата имането го пази восъчен змей. Никога не разбрах защо змеят трябва да е восъчен. Все си мислех, че ако някога тръгна да търся злато и видя такъв восъчен змей, ще драсна с клечка кибрит и ще му запаля фитила. Истина ви казвам – мислех си, че восъчният змей е голяма, много голяма свещ и като ѝ запаля фитила, тя ще изгори. Нали е много хубава тази моя представа – и християнска, и езическа – змеят да е восъчна свещ и тя да изгори? И после имането само да се покаже.
– Йотооо, тая работа с албиноса дали няма да стане, ако намерим някого с оная болест, дето им избелява кожата – венелиго?
– Витилиго се казва, витилиго! – Каза Йото. – И няма да стане, трябва албинос. Така пише в американската книга. Ако няма негър – някакъв друг, но да е албинос.
– А ако наръсим Горчо циганчето с бяло брашно тип петстотин, дали няма да стане? – Попита Павлин.
– И с пълнолуние да го поръсиш Горчо, файда няма – бяха думите на майстора на малки столчета.
Да му се неначуди човек на поетичните приказки. Сигурно е чул нещо такова от жените, които си купуват неговите произведения на седящото изкуство.
– Горчо не става за албинос! Ще каже на кварталния, той му е агент доносник! – Съобщи международният шофьор, явно запознат с тайните на народната милиция тогава.
Хубаво, много хубаво върви разказът – и атмосфера, и образи, и портрети, и обстановка, и всичко, ама защо им е на трима здрави и прави мъже да търсят имане? Е това ако мога да го обясня, и край – ще ми олекне. А обяснението е просто – толкова е просто, че ще ми избоде очите, дето и без това са късогледи. Защото човекът е такъв – има бяс в кръвта си, блясък, нощ, луна и пълнолуние има в кръвта си. Жаден е не толкова за имане, а за премаляване от мисълта за имане. И трябва нещо тайно да прави човекът, защото животът не е само слънце, ами и мрак, и звезди от жълтици в мрака. Човек трябва да изтръпва, да рови, да копае, да дълбае до центъра на земята, ако трябва, и да търси имане. Иначе – край с него.
Стана ясно, че албинос няма, и болни от витилиго няма. И работата опря до врачката от Торос.
Нашите трима другари бяха разбрали от абсолютно сигурно място, че навръх местността Главен досами Боаза е заровено злато от годините, когато небето и земята са били едно и също нещо и златото не ги е разделяло. Истината е (ех, каква дума за иманяри), истината е, че те вярваха, че точно там ще изкопаят имането на местния Вълчан войвода. Врачката от село Торос потвърди сигурните сведения и поиска дял – нещо като сегашна комисионна. Не колкото очакваха, но някакъв дял поиска.
Тази врачка не беше красива – беше самата красота, взряна в бъдещето. От глава до пети беше направена един път, екстра. Тъмна и светла едновременно, висока и точно толкова висока, колкото да я видиш. С коси на прииждаща река – до Торос тече река Вит и сигурно косите ѝ са от реката. Шията ѝ като на дива гъска, гърдите – къртичини, бедрата – млади липи. Това е портретът на тази млада гадателка. От мене – толкова по въпроса.
На самото място на събитието тя предрече:
– На пет-шест метра е. Дотам има три плочи. Златото е под третата плоча.
После младата сибила им показа и върховете на Стара планина, и Дунавската равнина, и Дунав в края на равнината. После ги целуна по челата и посочи надолу, към земята, а те ѝ целунаха ръка. Нещо като ритуал.
И след този трогателен ритуал голямото копаене започна. Копаеше международният шофьор и пръстта изчезваше като аутобан под краката му. Копаеше сладкарят и пръстта димеше като кифла или като баничка. Копаеше столарят и пръстта сама приклякваше до лопатата му. И така ден след ден, та чак до края на света, а златото го няма.
Доведоха пак врачката и я питат и разпитват защо го няма имането.
– Защото пълнолунието е след два дена, затова. И защото трябва още два метра да се копае.– Оправдава се врачката.
Когато настъпи пълнолунието, самият Павлин – човекът със сладките ръце, се поръси целия с бяло брашно тип петстотин, уж че е албинос, и пак нищо – потъна златото, стопи се.
– Спуснете ме с въже долу да видя лично! – каза врачката от Торос, след като нашите хора пак я бяха домъкнали на мястото на разбитите си надежди.
Спуснаха я с въже и след малко се чу:
– Да дойде някой при мен! Някой веднага да слезе долу!
Пръв като в народна приказка тръгна най-големият брат Йото. Бави се той двайсет минути и когато изведнъж избликна от земята сам, без да са го издърпвали, сияеше като златен наполеон или като емблема на дънки по-точно.
– Какво става?
– Каза да слезеш и ти! – И сияещият шофьор посочи сладкаря.
След двайсет минути сладкарят си дойде, сякаш изваден от фурна и със златиста коричка отгоре, димящ отвсякъде.
– Твой ред е – каза той и в изкопа изчезна дърводелецът.
Когато след време дърводелецът поникна от земята, само изпъшка:
– Никакви малки столчета! Почвам да правя кревати.
Тогава пълнолунието се показа – и от небето, и от земята едновременно се показа и беше по-красиво отвсякога. Пълнолунието беше с коси от река, с тяло от сладост, с шия на дива гъска, с гърди като къртичини, с бедра като млади липи и миришеше на любов това пълнолуние..

Публикувано вПРОЗА

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *