Skip to content

ИМА-НЯМА ТРИ КИЛОМЕТРА

           

Разстоянието от село Гложене до махала Топилище има-няма три километра. Нищо работа, но когато пътеката е стръмна и понякога си ходиш по корема, е бая зор.
             Какво нещо са пътеките! Леко ли ти е на сърцето, хубаво ли ти е на очите, вървиш и разстоянията ги няма. Тежко ли ти е, кахърен ли си, натежаваш и краката ти почват да треперят.
            Простичко казано, пътищата и разстоянията и ги има, и ги няма. Понякога можеш да ги прелетиш, а можеш и да креташ по тях безкрайно.
            Иначе пътеката за Топилище е като дрянова тояга – тънка, но жилава и красива. Шарена пътека, която расте от земята. Над нея често се е провесил ръкав от листа на дървета, а вляво от време на време избликва Гложенския манастир.
            Този манастир, откъдето и да го зърна, все ми прилича на пощенска картичка – толкова ми е хубав. Описвал съм го поне сто пъти. И гнездо съм му казвал, и пряспа сняг, и облак… Сега ще кажа, че е голяма къща във въздуха.
            Защо Гложенският манастир да не е голяма къща във въздуха?
И нека в тази къща живеят и дух божи, и монасите, и нашите човешки терзания, надежди и молитви.
            Къщата ни беше в Гложене, но преди години родата живеела, пасла овце и варяла ракия от сливи и ябълки в Топилище. Там, в махалата под манастира, моите дядовци и прадядовци се губели в баири, в букови гори, в снегове и мъгли. Губели се в облаците.
            И досега още имаме колиба там и макар и вече отлитаща към земята – къщите не отлитат към небето, а към земята – понякога се отбиваме да я видим и тя да ни види.
            В полето колибите са сламени и обикновено са по лозята и бостаните, а в Балкана колибите са си къщи, до които отделно строят шатри за готвене. Колиби и шатри – това има по махалите в Балкана.
 Тревите, тръните и дърветата отвсякъде обсаждат вече нашата колиба и тя скоро ще изчезне в пущинака на времето. Но такъв е животът на самотните къщи – отлитат към земята и изчезват в пущинака.
            Някога ние много често ходехме на колибата. През ден, през два – и сме там. Все се измисляше някаква работа, та да се отиде. Нещо да се изнесе, нещо да се поправи, нещо да се свали от там.
            И баба ми Дона ме хващаше за ръка и хайде – нагоре.
            Тази жена миришеше на теменужки. Потта ѝ миришеше на теменужки и аз, още малко момче, си мислех, че сигурно всички жени миришат на цветя. Лято е, жега е, изпотили сме се с баба, пот капе и от носовете ни, а тя мирише на теменужки.
            Отивахме на колибата и тази теменужка почваше да плаче – прозорец се пукнал, една крина я няма, откраднали са ни лесата за сушене на сливи и ябълки, плоча на покрива се е пукнала. Все бели намираше да са ни станали.
            А ако заварехме овцете на някой комшия колибарин в двора, побесняваше. Не беше по-голяма от пумпал, но се завърташе като вихрушка и порастваше, и помиташе и овце, и комшия.
            После сядахме на каменните стъпала пред къщата и тя запяваше. Пееше толкова хубаво, че потръпвах, свивах се до нея и можех да чуя как лекичко пропуква дървенията на входната врата. А песента на баба минаваше първо през двора – ей така – стъпка по стъпка, после през гробището и тръгваше към манастира.
             Затова ходехме с баба на колибата – тя да се ядосва, после да запее, а аз да се свия до нея и да се отнеса нанякъде.
             Години по-късно с майка ми Мария също ходехме на Топилище. Тя обаче не само че не можеше да пее, ами на всяка Нова година освен ние да сме живи и здрави, си пожелаваше Господ да ѝ даде глас да пее.
             –Ееех, ако имах и глас да пея,– мечтаеше тя – цена нямаше да имам.
            С майка ми на колибата вече беше различно. Тя умираше да готви, животът ѝ беше готвене и носеше разни и различни работи – яйца, сирене, пита, чушки, малко сланинка, някоя наденица, кюфтенца, ракийка и шарена сол – задължително шарена сол, правена от нея самата.
            Често пъти майка вземаше в една тавичка пържен боб. Правеше го с масло и зърната ми се стапяха в устата. А коричката отгоре – леко хрупкава от червения пипер, едва се поклащаше.
            Ядяхме с дървени лъжици и вилици. В Гложене – с железни, тука – с дървени. Като ми се докоснеше езикът до дървената лъжица, и бобът ставаше още по-благ и мек, блажен и приятелски.
            Сядахме двамата с майка ми и ядяхме доволно и предоволно. Ядяхме почти през целия следобед. Постилахме одеяла в тревата до няколкото липи, които растяха в кръг, и лежахме до тях. Аз не мислех абсолютно нищо освен за това, че накрая на двора има тъмнозелени подкови трева, което значеше, че там растат гъби.
            Печурките растяха „на подкови“ и се познаваше отдалече къде се спотайват по тъмнозелената трева над тях.
            Едва когато слънцето почваше да пада ниско, тръгвахме за село. Ходехме на колибата да ядем, да полежим и да сме нависоко.
             Сега аз ходя сам – рядко, и като стигна, веднага заспивам. Толкова съм уморен, че съм стигнал до колибата сам, че на мига заспивам.
 Алергичен съм към слама, ама на Топилище спя на сламеник – не на дюшек, и ми няма нищо. Иначе ставам на петна по врата, а там всичко е наред. Спя и искам да сънувам нещо, а не мога, само спя.
            Когато се събуждам, ми е стреснато и студено в главата. Студено ми е в главата, защото ме хваща страх, че няма никого и че като погледна в двора, няма да видя подковите на печурките.
            За да дойда на себе си, отивам при липите и дишам дълбоко – дишам, докато се съвзема.
            Животът е сън, но това вече са го казвали други. Аз само ще добавя – и песен, и хляб, и чак тогава сън – това е животът. Има-няма три километра.

Публикувано вПРОЗА

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *