Skip to content

ИНФА ИЛИ ИНФАРКТ

Когато получих инфаркта, не исках да получавам нищо. Най-много някое позвъняване от приятел или есемес от банката за преведена заплата. Но получих инфаркт – тежък, преден, масивен, с над деветдесет процента запушване на кръвоносни съдове.
Медицинското название на диагнозата го спестявам, защото докато го гледам, ми се струва, че е писано в отвъдното от завършили медицина ангели, които знаят латински. И се травмирам още повече.
Близо месец имах болки в гърдите. Чувствах как някой събира гърдите ми на топка, голяма десетина сантиметра, и я върти. Свива и разпуска топката, докато премалея. Студена пот тръгваше покрай ушите ми, коленете ми се стопяваха, но след малко ми минаваше. Студова алергия е – мислех си. А беше и зима.
И така през тези зимни и инфарктни за мене дни аз съм си играел на пързалка – на ледена, смъртоносна пързалка.
Като деца се спускахме от един страшно висок баир с дълги, саморъчно направени шейни. Летяхме с тях сякаш от небето и скоростта на насмолените им дървени плазове ставаше толкова свистяща и голяма, че можехме да се пребием. Едно трепване с крак, едно по-голямо камъче – и край.
Ролята на такова трепване и камъче, но в добрия смисъл на думата, изигра една млада лекарка – джипи. Щом ѝ разказах какво чувствам, ме изпрати в болница. Тя спря шейната, която летеше към пропастта.
И сега ми става хладно и смразяващо на врата, като си помисля как съм си вървял по улицата, как съм влизал в училище, как съм говорел пред учениците, как после съм си купувал хляб и салам, а това диво и кръвопиещо зверче е било в гърдите ми и се е канело да ме разкъса. И най-удивителното е, че нито за секунда не съм си помислял, че това, което става с мен, не е студова алергия, а е нещо друго, нещо зловещо.
Сигурно така е устроен и сглобен човекът, че винаги избира сенките на мисълта и избягва палещото слънце. По-точно – гледа на нещата меко и щадящо. Иска му се на човек опасността да не е опасност, а да го заобиколи, да го подмине и да се стопи.
– Всичко наред ли е? Нали всичко е наред? А, добре тогава – това е единственото нещо, което питаме и което искаме.
-– Кардиограмата е драматична! – Това чух най-напред в болницата.
– Чак пък драматична… Тук да не е Народният театър? – опитах се да се шегувам с посинели устни.
И не само се опитах, а в периферията на съзнанието ми бавно и с перушинкова лекота започна да навлиза тънка и сякаш смешна мъгла. Не че ми се замъгли съзнанието, не, но ми олекна изобщо. Стана ми безразлично и почти весело. И тихо.
Събраха се много лекари, дойде и професорката – шефка на кардиологичната клиника. И с нея дойде морето.
Боже, какво море! Какво велико и всеобхватно море пристигна с нея! Ехографът, с който тя започна да ми прави процедури, сякаш беше измислен от Нептун. Чувах плискането на морската вода, вълните, които тичат и после бягат към хоризонта. Чувах как нещо в центъра на това море звъни и пее. И се качих на кораба.
– Ама това е сърцето ми… Чувам сърцето си като море – си помислих.
После ме отнесоха в инвазивното. Там ми направиха коронарография, отпушиха ме, както се казва, и ми сложиха стентове.
Инвазивното отделение прилича на космическа станция. Сестрите и лекарите са истински космонавти, апаратите са космически и аз не бях на операция, а на далечен, много далечен полет.
В инвазивното имаше уред, който според мен играеше една ог главните роли. Не знам как се казва, но приличаше на малък прозорец – хем прозорец, хем лупа. Покрит с нещо като най-тънък полиетилен, този прозорец-лупа се приближаваше към гърдите ми, притискаше ги леко и се отдалечаваше. После пак, само че отляво, после отдясно. И жужеше, и охкаше, и сякаш леко мучеше.
Представих си как този прозорец гледа в мен, в тялото ми, в кръвта ми, как гледа сърцето ми. И как сърцето се опитва да види нещо през този прозорец.
Докато летях в междузвездното пространство, а животът ми се е държал на тънък косъм за земята, започнах да си съчинявам стихотворение. Измислях си дълги, неримувани стихове за светлината и лампите, които виждах над мен, за прозрачните маркучета на системата с глюкоза, които наричах въженца от сняг, даже за тайнствения силует на една млада и красива медицинска сестра, който се мержелееше зад голямо стъкло.
Накрая се опитах да напиша едно последно стихотворение. На синкав монитор вляво от главата си виждах мъх – сребърен, фин мъх, с тънки реснички и разклонения. Този мъх се движеше лекичко, присвиваше се, шаваше и туптеше. Осъзнах, че това е вътрешността на сърцето ми, че това са неговите кръвоносни съдове и вдъхновението ми изчезна.Все пак не се оказах толкова талантлив, че да пиша стихове за сребърен мъх, докато си идвах от смъртта.
– Как може тези работи да приличат на малки лебеди? Толкова е грозно! – си помислих, като видях, че трябва да се облекчавам в пластмасови уринатори с форма на лебед. А от лекарствата имах съприкосновение с тези лебеди непрекъснато.
После ми стана топло, гърдите ми изчезнаха в една-единствена стоманена нишка. Нишката ме разряза на две, заболя ме толкова, че ми стана красиво от болка. Коронарографията вървеше.
Мислех и как се притесняват близките ми, как чакат да се върна от космическия полет и вместо да ми стане мъчно, се зарадвах. Зарадвах се, че им причинявам грижи, че треперят, че не знаят на кой свят са, защото само така можех да си помогна и да си повярвам, че струвам нещо.
А може и нищо такова да не съм си мислел тогава в инвазивното.Може да си го съчинявам сега, може да го украсявам. Но едно е сигурно – не съм бил уплашен, а водоравен, не съм си мислел за потомство, а за хоризонт, не съм искал безсмъртие – имах го.
През нощта, вече в реанимацията, при мен дойде дежурният лекар, който ми каза:
– Няма страшно, ама си имал голям късмет. – И защото сигурно беше чул, че пиша, продължи – Познавам Деян Енев. Той ми е посветил разказ и ми е приятел.
И започна да ми разказва за конете. За конете от детството. Баща му бил ветеринарен лекар в голям конезавод и конете бяха под кожата му и в кръвта му. И полетя, и препускаше този кардиолог – с бяла престилка върху бели коне. И ги къпеше тези коне, и ги решеше, и се търкаляше с тях по ливадите, и се носеше до облаците.
Тогава аз изтърсих една глупост:
– Дядо ми – казах – също беше ветеринарен фелдшер и караше конете да стъпват в кофа с разтворен калиев перманганат и така ги лекуваше, ако имат рани по краката.
Кардиологът конник се сепна, стана му мъчно, че не летях с него, яхнал кон, и си тръгна. Стори ми се, че престилката му леко се повяваше.
– Да затворя ли прозореца? – попита сестрата – Заваля сняг и става студено.
– Да, моля, защото ме болят месата – отговорих.
– Какво?
– Болят ме месата, може и да съм настинал.
– Не разбирам какво ми говорите – каза сестрата.
И аз се сетих, че няма как да знае какво е да те болят месата, защото така казват само там, където съм роден. Казват го, когато си неразположен и те боли тялото.
Сетих се и че на село на инфаркта казват инфа – с ударение на а-то накрая. Той е получил инфа – викат и се кръстят. Стана ми смешно и страшно, защото думата инфа ми напомня за марка сапун – с малки съкращения. Инфаркт, инфа, човек, сапун – мале, мале…
– Простете, Вие мъж ли сте? – чух женски глас от леглото в ъгъла на голямата зала за реанимация, където лежаха и мъже, и жени с пътни листове за светлината.
– Да.
– А градинар ли сте?
– Не, не съм градинар.
– Е, все пак ще Ви попитам… От няколко години – шушнеше доста високо женският глас – в двора си в Чуйпетльово садя домати, а растат невени. Аз живея в Чуйпетльово и си садя домати, а растат само невени. И при това какви хубави…
Очаквах, щом жената е от Чуйпетльово, да пропее петел, а шушненето продължи:
– Събудете ме, моля Ви, като пак дойде докторът. Искам да го питам. Изследванията на внука ми в Лондон не били добри. Та искам да го питам за изследванията…
Снегът продължи да вали през всичките пет-шест дена, през които останах в кардиологията. Затрупа и параклиса в двора на болницата, и пътеките, по които докторът ездач можеше да дойде на работа с кон. Снегът затрупваше и приятели, и роднини, които ми махаха под прозореца и ме окуражаваха, пристъпвайки от крак на крак в студа, че животът продължава.
Нощта преди изписването от болницата станах да погледам как вали. Голямата рижава луминисцентна лампа в задния двор осветяваше снежинките, които никнеха буквално отвсякъде. Не знам дали от умора, дали от нещо друго, снежинките ми изглеждаха с цвят на невени.
Когато ме изписаха на другия ден, едва хванахме такси. Снегът падаше на парцали, а на мен ми падаха гащите от слабост и ми се виеше свят, когато таксиметраджията попита:
– Може ли да заобиколим малко през центъра, за секунда. Майка ми е сама и ѝ нося кисело зеле в тая кофичка. Тя много обича кисело зеле.
– Да внимавате с червения пипер – казах. – И с лютото.
– А, тя е здрава, по-здрава от мен, нищо ѝ няма.
Ех, този сняг, тези майки, тези инфаркти, тези преспи и снежни човеци и болки.
– Николайчо – сърди се месеци по-късно моята родна майка – не е хубава тази работа. Получил си инфа, болен си бил, а на мен никой нищо не ми казва. Това не е хубаво.
– Е, ако знаеше, какво можеше да направиш? – оправдавам се.
– Щях да те нося на ръце.
Share on FacebookTweet about this on TwitterEmail this to someone
Публикувано вПОЕЗИЯ

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *