Skip to content

ЙОАНОВО КРЪЩЕНИЕ

Ако сега някой ми каже, че човек може да стреля с пушка по цвете, ще си помисля, че е луд. Но някога аз го правех. Стрелях с въздушна пушка по цветя и тревички, по врабчета и гълъби, по консервни и цигарени кутии, по електрически лампи и по бесовете и щуротиите си.

Пораствах бързо, трескаво, неравно и в същото време отнесено и нежно, когато баща ми донесе въздушната пушка. Беше я купил от един международен шофьор.

– Искам да го караш по-така, по мъжки – каза баща ми и ми остави пушката.

Тази въздушна пушка промени живота ми. Нейното прищракване  и твърда пружина така са одраскали съзнанието ми, че и до днес, когато чуя щракване, се оглеждам за оловна сачма. Едва я сгъвах – пружината беше толкова здрава, че трябваше да се изправям на пети, за да я прегъна. Но пък какво облекчение и радост изпитвах, когато скършех пушката на две.

Беше донесена от Западна Германия и аз се научих да я разглобявам и сглобявам, дето се вика – с вързани очи,  да я чистя, да я смазвам, да ѝ се радвам, да я галя. Тя ми стана като по-голям брат, който ме пази и ми вдъхва кураж. Не ми харесваше само, че се казва въздушна. Някак си не можех да свикна с това, че въздухът стреля.

Показалецът на дясната ми ръка още помни спусъка. Първо обирах, както се казва, спусъка и го придърпвах до онази черта, след която е изстрелът. Една стотна от милиметъра по-назад – и е изстрелът. Пръстът ми така помни тази ничия територия, по-тънка от косъм, че сега се чудя кога, докато пиша, пръстът ми ще натисне спусъка и ще уцели тези мои детски спомени.

А бях и нежно, и отнесено момче. И четях непрекъснато. Спях на диванче, на което зад подвижно стъкло имаше книги. Стъклото беше дебело като лупа и уголемяваше и книгите, и заглавията им. Четях Йовков, плачех на всеки ред, плачех по два пъти на всеки ред на Андерсен. Макар че бях голям за приказки, само те ме правеха пораснал. Подпалих си мозъка с Достоевски. Прелиствах Евангелията, напечатани с най-ситни букви. И досега не знам защо всички евангелия ги печатат с толкова ситни букви, че едва ги виждаш. После се задъхвах при Хемингуей, събирах се и се разливах с Фицджералд. Ех, този Скот Фицджералд! Чак на гроба му във Вашингтон ходих и си донесох от там черни жълъди. Четях, докато се разсъмнеше. Тогава спираше да ме е страх, че е нощ и че от тавана върху мен могат да паднат сенки и плъхове. Докато шумоляха през нощта страниците на книгите, не ме беше страх. Само докато шумоляха.

Едно лято, сигурно съм бил в осми или в девети клас, ядох само дини, за да отслабна и духът ми да се възвиси, и възвисен да започна да пиша красиви стихове. Под красиви тогава разбирах дълги стихове. Тук ще спомена, че пишех стихове от началото на всички времена, и ще добавя, че това лято на възвисяване аз отслабнах от това, че в стиховете си тичах след пеперуди и риби, а не че ядях само дини.

Въздушната пушка обаче обърка всичко. По-точно го размести. Стрелях като луд. Изстрелвах по цяла кутия сачми на ден – по двеста. Започнах с тревите, после с тревичките, после с невидимите тревички и след седмица можех да прекършвам с оловна сачма най-мъничката зелена тревичка. Така е, щом тревата и оловото се срещнат, става счупване.

После стрелях по цветя – по мушкатото, по розите, даже  и по белия крем, от който майка ми вари сладко една година.

Стрелях по гугутки и врабчета, стрелях и пак, и пак и един ден се уплаших от себе си. Едно ранено врабче се блъсна в белите снежноизпрани чаршафи на майка ми на двора и остави върху тях червени петна. Пърхаше и се блъскаше в чаршафите и остави по тях червени петна.

„Каква красива девственост!” – започнах да си измислям аз началото на стихотворение и усетих, че съм прелял и чашата, и всичко.

Това, че съм прелял чашата, е едно, но мисля, че счупих и чашата, и водата разлях, когато стрелях и във водопад. Отидох над Гложене, където има водопад, обграден отвсякъде с меки варовикови скали, с бръшлян и здравец, и стрелях по тънката рокля на водопада. Беше валяло преди два-три дена, водопадът изтъняваше и беше фин и копринен.

Стрелях по водопада и виждах как сачмите преминават през белия му плат, през капките му и правят малки, малки, съвсем мънички цветни дъги.

А когато един по-голям мой роднина ме накара да убия съсел и да го пусна в пощенската кутия на неговата невярна любима, нямаше какво да правя повече на земята. Изстрелях се в космоса. Налях си половин лимонадено шише ром от бутилката на баща ми, взех въздушната пушка и тръгнах за манастира. Литнах по каменната пътека и сигурно съм се качил до светата обител за дванадесет секунди или за една секунда – не знам. Там, на ливадата до манастира, изпих рома и краката ми изчезнаха. Подпрях се на въздушната пушка и изпаднах в безтегловност. И там, в космоса до манастира, ми се привиждаха и врабчета, и тревички, и водопади. И спирам да изброявам какво още ми се привиждаше.

Пак кацнах на земята и се люшнах обратно по една странична пътека надолу към селото. И вървях и се люшках по тази пътека, и вървях и се люшках надолу. И както в началото на Дантевия „Ад”, се озовах „в лес тъмен, по зла чест“. Падах, плъзгах се, лазех, щях да се удавя в един пресъхнал поток – точно така, да се удавя там, където няма вода, и стигнах до пещерата „Здравковица”.

В тази пещера, разказваха старите хора от Гложене, преди векове селяните се спасили от чумата. Избягали от чумата, дошли в пещерата и се спасили. И затова ѝ казваха „Здравковица” – влезеш ли в нея, оздравяваш.

Да, ама аз влязох с пушка, а как се оздравява с пушка – не е ясно. Влязох, по-точно долазих, и легнах по гръб в огромния вход на пещерата. Сводът беше десетки метри нагоре и прилепите ми се виждаха като точки от последни стихотворения.

Заваля страховит дъжд. Чувах го как залепя небето и дърветата със земята извън пещерата. Чувах го как звъни като орган в катедрала. Е, не го чувах като орган, ама така е думата, защото аз тогава не чувах нищо, освен бученето в главата си и дъжда, който слиза отвсякъде. Последното нещо, което помня, е, че повдигнах с трепереща ръка въздушната пушка нагоре и си представих как пещерата ни превръща в едно цяло – в сталактон. Аз и пушката станахме сталактон. Това бе последното нещо, което си помислих, преди да изчезна.

Винаги съм бъркал кое е сталагмит, кое е сталактит. Кое расте отгоре и кое отдолу в пещерата – не можах да запомня. Но това със сталактона съм го запомнил, защото е само едно – от горе додолу е едно.

Спал съм часове или пък векове – не знам. Когато се събудих, дъжда го нямаше, а дерето до пещерата ревеше от високата мътна вода. Много вода течеше.

Тръгнах по страшния и стръмен бряг към селото без пътека, само със страх и пушка, на която се подпирах. Когато наближих първите къщи, седнах до водата да се опомня, а и да се успокоя, че съм слязъл.

Тогава видях златната монета. Бях чувал, че когато валят големи дъждове, водата понякога изкарва златни монети и хората ходят по дерето да ги търсят.

„Има някъде горе до „Здравковица” имане и дъждовете го отмиват. Стигат до него големите порои, загребват го, придърпват го и вземат по някоя монета от имането”, казваха хората.

Нямах сили да нося повече пушката и я скрих до една малка скала. Дъждът плисна отново. потопи ме целия, обгърна ме.

Взех златната монета и я разтърках с пръсти. Беше кална, дъждът плющеше по пръстите ми и по монетата и бавно, бавно върху нея се показа някакво изображение. Доближих монетата до очите си и видях човешки фигури.

След време стана ясно, че златната монета е с изображения на свети Йоан Кръстител и на Спасителя. След всичко, което ми се случи, бях намерил Йоаново кръщение.

Години по-късно, в София, когато разказах тази моя история за бесовете и страданията си и за златната монета на един приятел – нумизмат, той ми каза:

– Златните монети „Йоаново кръщение” са цяла серия. Те никога не са само по една.

Сигурно е така. Ама аз намерих само една. Само една намерих. А и честно казано, едва ли пак пред очите ми ще светне такова съкровище – откъде сега такива дъждове?

Такива дъждове валят само веднъж в живота.

Share on FacebookTweet about this on TwitterEmail this to someone
Публикувано вПОЕЗИЯ

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *