Skip to content

КАТО ДЕТЕ, КОЕТО ОЩЕ НЯМА СПОМЕНИ

Навсякъде около мен израстват сгради. Никнат една до друга. Кварталът, в който живея вече трийсет години, е от престижните. Големи бетонни блокове, сгради и всякакви други създания ден след ден пъплят към небето.
Тук пораснаха дъщерите ми, тук – в квартал „Изток“, ги водехме на забавачници, на сладкарници, тук тръгнаха в първи клас.
После видях как една железопътна линия бавно обраства с бурени и коприва. Видях как спряха влаковете и на мястото на теснолинейката докараха кранове, приличащи на гигантски жирафи.
А по тази теснолинейка децата беряха къпини и джанки, гонеха скакалчета и гущери, пушеха тайно цигари и тайно си глътваха по малко вино даже.
От тази жп теснолинейка аз изкопах едно младо орехово дръвче и го посадих в градината пред блока.
Няма да повярвате, но славеите нощем се надпяваха с пъшкането на локомотива и аз можех да позная кой точно локомотив минава и кой точно славей пее. Локомотив и славей заедно на концерт – как ви се струва?
А сега вместо тях железен жираф е боднал врат в небето.
Преди години срещу нас пасяха кози, а от другата страна на дипломатическите блокове – в една къща, маршируваше петел и се разхождаха кокошки из двора. И дипломатите гледаха от прозорците си как стопаните на къщата вадят мед от кошерите си или берат краставици от лехите.
Знам, че животът върви напред. Знам, че едни къщи остаряват и падат и на тяхно място се строят нови. Знам, че човекът иска да е все по-нагоре и по-високо, че иска да живее в облаците.
И си казвам – добре, ама защо строите вашите Вавилонски кули точно върху моите спомени и моя живот?
Мили собственици на апартаменти, на офиси, небостъргачи и облаци, земята може да е вече ваша, цялата Земя може вече да е ваша, но спомените все още са мои и аз не съм съгласен да строите върху тях.
Не искам точно до детската психиатрия да има парти клуб за деца на новобогаташи.
Не искам до малкото езеро, в което ловяхме риба, да има офис на застрахователна компания.
Не искам до автогарата на младостта ми, откъдето тръгваха пет-шест стари, но горди автобуси, сега да има затворен и забранен град. До малката автогара не искам да има затворен град, пазен от бодигардове, камери, власт и банкови сметки.
Не искам по улицата с най-красивите чинари на света да има резиденция с бодлива тел, огради с гипсови лъвове и училищен двор с черешови топчета.
Не искам в двора на детските ясли да има три блока на бивш шеф на банка.
Не искам там, където растяха най-сладките круши, сега да мига магазин за маркови дрехи.
Спрете, ако обичате, да строите върху сърцето ми, върху живота и спомените ми.
Спрете се за малко, ако е възможно.
И защото нищо такова не е възможно, аз или трябва да изчезна завинаги, или да изляза на терасата и с една сламка и чашка със сапунена пяна да правя балончета, докато се стъмни.
Като дете, което още няма спомени.

Публикувано вПУБЛИЦИСТИКА

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *