Skip to content

КЛЕЧКИ КИБРИТ

Всякакви прилики с днешни страхове и събития са случайни.

***

Докато учителствах и се блъсках между чинове, ученици, учебници и стени, колега по рисуване ми стана един голям образ. Талантлив рисувач, той ми завъртя главата със страховете си и с умението да разтегля думите. Каквото казваше, го казваше така, че то отиваше до хоризонта, издуваше се и политаше в облаците. Думите при него бяха и големи, и цветни, и най-вече балони –полепват по слуха ти, отнасят те.
Беше мистик, фаталист и паникьор. Непрекъснато си внушаваше, че е урочасан, че зли сили дебнат навсякъде, че земятя е обречена и ни чака гибел.
–Урочасани сме, Ники, урочасани сме! Светът е урочасан! – казваше ми учителят по рисуване.
Очите му започваха да премигат, усмивката му потъмняваше, а големите думи се смаляваха.
Увлече и мене, потопи ме. Двамата с него изтъняхме, станахме слаби и прозрачни. През него се виждаха пейзажите на страховете му, а през мен – тъжни и ненаписани стихове.
Ходихме в църкви, в параклиси, в манастирчето в Младост лежахме на тревата и гледахме небето с часове, за да видим знамение.
Накрая стигнахме и до една баячка в софийско село. Клечахме в краката на баячката, тя омота около челата ни паяжина, напръска ни с нещо и дълго мрънка над нас. Нищо не помогна.
Тогава той започна да драска клечки кибрит. Беше чул отнякъде, че драскането на кибритени клечки разваля магии. Всяко междучасие се затваряхме в хранилището по рисуване и там разтрепераният художник палеше една след друга десетки клечки кибрит. Клечките първо се изпружваха, после почерняваха и се свиваха на малки тъмни купчинки. Приличаха ми на счупени фиби за коса, на тъмни гимнастики и на овъглени въпросителни. Около нас миришеше на фосфор, на страх, на бои за рисуване и на много тънка надежда. И пак чувах същите приказки:
–Урочасани сме, Ники, урочасани сме! Светът е урочасан! Навсякъде около нас дебнат уроки. Само огънят на кибрита може да ни спаси. Нищо друго.
Много кибрит издраска този човек тогава. Пламъчета, пламъчета – а все той драскаше клечките.
Аз съвсем се омотах, имах и лични страхове и мъки и тази игра с кибритените клечки ми хареса. Облегнах се, така да се каже, на нея. Макар че как се обляга човек на кибритена клечка?
Един път отидох в хранилището и учителя по рисуване го нямаше. На жертвената маса с кибритите се въргаляха разни четки, бои, капачки. Имаше и шише с разредител, и шишенца с други някакви течности, и хаос и нетърпение.
И аз взех кибрита и за пръв път сам драснах клечка. Тя изпращя, хлъзна се и лумна. После пак драсках, и пак, и луу-у-м – и ослепях. Замириса на пърлена коса и пърлени вежди, на изгорена кожа. Замириса на болка. Бях запалил я разредителя, я някоя от рисувалните течности, я кой знае какво. Бях си запалил магията. Накрая сам-самичък си бях запалил магията и ме чакаха бинтове и мехлеми. И дълго затворени очи.
А в това време жрецът на страховете и уроките пиеше кафе и пушеше с колежки до оградата на училището. И разтягаше, разтягаше думите.

Публикувано вПРОЗА

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *