Skip to content

КНЯЗА

Когато го погребваха, стана земетресение. Къщата ни се разтрепери и започна да пуши, а варта съскаше и падаше от стените. Земята замуча като болна крава. И приятелите му, които носеха ковчега, го зарязаха насред двора, близо до градинката с домати. Заваля и дъжд и всичко се сля в едно – страх, смърт и земетресение.
В суматохата мене ме заведоха в къщата на началната учителка, за да не гледам повече и да не се плаша. А и защото дъждът щеше да ме отмие. Учителката, която беше най-хубавата жена в околията и най-добрата учителка, ме прегръщаше и ме успокояваше. Все пак беше умрял братът на баба – Кольо Княза, легендарният Кольо Княза.
Учителката първо реши да ме сложи да спя на обяд, но се сети, че земетресението може да се повтори, и ми даде да решавам задачи. Тогава чухме музиката, която предвождаше погребението. Познах виенето на баба и чух как хората шляпат в локвите, чух даже как някои заобикалят локвите нагоре към гробището.
Разбира се, че не съм решавал повече никакви задачи в този ден, а честно да си кажа, аз никога през живота си не съм решил нито една задача – нито в математически, нито във философски смисъл на това понятие.
Казах, че Кольо Княза беше легенда. Братът на баба беше всичко, но най-много беше няколко неща – обущар, пияница, певец и любовник и рибар със серкме. Любовник само на жени от София обаче.
Обущарският му дюкян беше пълен с дървени калъпи за обувки. И сега, когато си купувам обувки в магазин, се оглеждам за калъпи. Калъпите бяха навсякъде, сякаш някакви мистични хора от дърво се бяха събули в дюкяна и после се бяха изпарили. Когато му донасяха нови обувки да им слага налчета, Княза ги носеше поне една седмица и като го питаха защо се развява нагоре-надолу с чужди обувки, отговаряше:
– Да не изглеждат просташки нови.
Хората не разбираха тогава нищо от английски хумор и само се пулеха.
Запомнил съм конците, с които шиеше обувките – „Мечка макара“. Кафеникави конци, напоени с парафин, режещи, по-здрави от корабни въжета. Като сега виждам чамовите клечки за подметки, големите криви игли за шиене, клещи, шила, пили и пилички, чукове и чукчета със сплескан нос отпред – цял хирургически кабинет.
Като казах, че конците за обувки бяха по-здрави от корабни въжета, имах предвид, че Княза често и ненадейно се качваше на неговия си кораб и макар че живеехме насред Балкана, отплаваше… Отплаваше във винаги известна посока – към кръчмата.
Пиенето му беше велико. С всички салтанати. Със сливова ракия, в която беше киснат липов цвят, със специален бръснар, който идваше само в сряда и го бръснеше направо на стола в кръчмата, с тънко нарязана сланина, налагана със сняг от Вежен, с козе сирене, в което режеха зелена чушка, с приятели отвсякъде и с песни. Пиеше по една седмица и пееше по една седмица. А какъв глас имаше само!
– Като запее Кольо, и ми сладни ей тука – казваше баба и сочеше гърдите си. – Благо ми става.
А баба беше много ревнива по отношение на пеенето, защото сама минаваше за песнопойка.
„Дете на моите години“, „Вампири, таласъми“, „Разтуряй, Злато моме, магиите“ и какви ли не още песни се процеждаха през вратата на кръчмата, в която беше Княза. Любимата му песен беше „Парата днеска света владее, който я няма, мъчно живее“. Според мен Княза е имал вкус за вечни текстове на песни.
Пиеше и пееше, докато някой от приятелите не му кажеше:
– Браво, страшен си! Пееш като грамофон. Трябва да те запишат в Радио София и да ти издадат плоча. Казвам ти, ще ти издадат плоча!
Тогава моят роднина с благородническо име спираше песните, гледаше два-три часа в посока пътя към София и се прибираше да спи. Спеше по два дена.
Говореше се, че в София жените много го харесвали. Обичали не зная защо и големите му черно-синкави устни, и кръглото му като месечина лице, и жабешките му очи, и къдравата му на копчета коса. Обичали го, докато имал пари, а това траело кратко. После нашият любовник ядял само печени слънчогледови семки и пиел минерална вода пред Банята, докато се прибере в Гложене. Оттогава му останала язвата.
Но това, което знаеха всички е, че той не признава жени, ако не са от София.
Веднъж баба, като се превиваше от смях и се удряше по коленете, ми разказа, че един път дошла да го търси някаква засукана софиянка. Питала за Княза. Тук Княз, там Княз – няма го и накрая я упътили към реката. А там великият мъж със синя кръв, с раздърпани и парцаливи долни гащи и с гумени цървули ловял риба със серкме.
Мадамата от София премаляла и едва не се строполила на камъните по брега.
Тук на баба едва ѝ се разбираше какво говори от смях, но аз все пак чувах, че брат ѝ се приближил към софиянката и започнал да вади една по една риби от торбата – от голямата брезентова торба, която висяла на врата му:
– Искаш ли риба? – питал я Княза. – Витската риба е най-хубавата, да знаеш…
После взел да се извинява, че не е в униформа.
Княза беше голям рибар със серкме. С часове ходеше по брега на реката и гледаше какво прави рибата. Гледаше и дърветата по брега и ако джанките бяха узрели, там щеше да има клен. Ако завалеше дъжд и водата почнеше да приижда и да обръща камъните, щеше да има мряна.
Казваше на рибите госпожици и господа. На мрените казваше госпожици и караше да му се вари от тях рибена чорба с много домати. Затова в двора гледахме домати. А на кленчетата викаше господа и ги искаше оваляни в царевично брашно, пържени до златисто, с коричка.
И така до оня ден със земетресението, до смъртта му, до дъжда и до глупавите задачи.
Месец по-рано Княза беше полетял от високата тераса на една кръчма, край която минаваше пътеката за Гложенския манастир. Някои разказваха, че се напил толкова, че не знаел какво прави и къде ходи. Баба шушукаше, че го блъснали от терасата заради борч.
Аз не вярвам на нищо от това. Мисля си, че е полетял и толкова.
След летенето Княза живя двайсетина дена в плевенската болница и макар че рядко идваше в съзнание, казваше без грешка имената на всички, които го посещаваха.
След време по-големи от мен момчета, които бяха слушали много за Княза, ме попитаха защо му викат така. Тази работа никой не я знаеше, аз също. Но като негов роднина, веднага измислих версия, че е потомък на киевския княз Глож – митичен основател на селото и Гложенския манастир. Така ми се щеше да им разкажа тая моя приказка за прякора на Княза, но не посмях, защото щяха да ме питат дали е имал руски акцент, а той нямаше. Говореше си по гложенски.

Share on FacebookTweet about this on TwitterEmail this to someone
Публикувано вПОЕЗИЯ

One Comment

  1. Sasho Serafimov Sasho Serafimov

    Чудесен разказ!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *