Skip to content

КОГАТО ОТДАВНА НЕ СИ БИЛ В ПЛАНИНАТА

Когато отдавна не си бил в планината, започва да ти личи.
Баирите, които са уморявали краката ти, сега уморяват очите ти и ти се струват не хей там, а чак хееей там горе.
Пътеките, които са били просто планински пътеки, сега ти се струват по-тесни от конец и с камъчета, дето нямат друга работа, освен да се търкалят под гуменките ти.
Къпините вече не ти изглеждат жадни за изяждане къпини, а само тук-там узрели сини топчета и при това – с бодли, по-големи от зъби на куче.
Казвам зъби на куче и се хващам, че малко ме е страх от кучетата в планината. Излегнало се надолу с главата към реката, планинското село е завъдило кучета, чиито опашки някога дирижираха хора от мухи на моето детство, а сега ме плашат. И първата ми мисъл е не дали кучето е жълто или рижаво, не дали лаенето му е обло, насечено или уплашено, а дали е вързано – сякаш съм в Борисовата градина в София.
Отседнали сме в едноетажна каменна къща в Родопите. Някога къщата е била училище. Джамията е зад оградата.
Наближава Курбан Байрям и от минарето молитвите трептят. Трептят през няколко часа цялото денонощие. Изсипват своята благословия върху селото, върху планината, върху хората, върху кравите и овцете и върху близката чешма.
Когато отдавна не си бил в планината, ти личи.
Вместо да се радвам на футбола, който момчетата играят пред чешмата, аз се чудя защо чешмата тече и водата ѝ се разстила надолу.
Има ли нещо по-хубаво от това, футболната врата да е каменна чешма и вратарят да е измокрен до уши, и всички ситни играчи да са измокрени. Няма, разбира се, но аз си мисля защо се плиска и пилее водата.
Има ли нещо по-хубаво от това, да видиш крава, която си похапва сено от седалката на моторна лодка? Наблизо има голям язовир и в селото е пълно с моторни лодки и с крави, които обикалят лодките и се чешат в тях. Няма, разбира се, но аз се страхувам кравата да не разкъса кожената тапицерия на моторницата и да я съсипе.
Малко момченце с кръгла глава и с бели като сирене бузи стои пред джамията и не помръдва. Стои близо половин час. То чака баща си, който се моли, но на мен ми идва да се обадя на 112 и да кажа, че е изгубено дете. Вбесявам се, че хората не си гледат децата, че ги зарязват сами по улиците.
И тогава от храстите през пътя цъфва момиче. Облечено в розова празнична рокля, то маха на момченцето и отива при него. Това е сестра му. Наблюдавала го е през цялото време, а аз съм кипял от страх и от гняв.
Когато отдавна не си бил в планината, низите тютюн върху зидовете не ти изглеждат като кехлибарени гердани, а като мустаци на отчаяни старци. Петелът, който рови в двора между кокошките, не те замайва с цветовете си, а те натъжава с кривите си крака.
А когато накрая през нощта песента на щуреца започне да ти прилича на щракане на нокторезачка, значи работата е зле. Значи трябва или да изчезнеш веднага от планината, или имаш нужда от много, много планина.
– Щурецът щрака със своята нокторезачка и реже ноктите на нощта. Това става за стихотворение – си мисля – става за стихотворение.
После веднага се завивам презглава с одеялото от срам, че ми е дошла на ум такава глупост, докато родопската нощ става тънка и бледолилава.

Николай Милчев

Share on FacebookTweet about this on TwitterEmail this to someone
Публикувано вПОЕЗИЯ

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *