Skip to content

КОГАТО ТЕ ЗАБОЛИ ГЛАВА

Най-трудно се описва как те боли глава. А прадядо ми – ветеринарният фелдшер, беше голям майстор на такива описания. Сто и три годишен човек, главата му голяма колкото баира на селото, ушите му като на магаре, а за носа му да не говорим. Протягаше той дългия си един метър пръст и почваше от върха на черепа:
– Боли ме тука-тука-тука – И пръстът му стигаше до лявата вежда, спускаше се по огромния нос, тръгваше от дясната устна надолу и свършваше в края на челюстта. И все повтаряше – боли ме тука-тука-тука – и си бръчкаше кожата на лицето така, че сто и трите му години изглеждаха като двеста и три.
Много стар човек беше той.
– На младини бях два метра и сто и десет килограма – хвалеше се и разправяше, че през 1900 година руски офицери го избрали да учи за ветеринарен фелдшер. Бил висок два метра и можел както стои, да си сложи ръцете на гърба на кон, без да се повдига.
– Ветеринарната медицина е заради войската и заради конете – продължаваше прадядо ми. – И изпитът беше това – да си висок два метра и да искаш да учиш за ветеринар.
Като казах, че най-трудно се описва как те боли глава, имах предвид и това, че болката е най-деликатното за разказване нещо. Иди опиши как те боли пръст например. Най-много да кажеш – забрал ми е, подул се е, изкълчен е, възпален е, ами после?… Как се описват конците на болката, възелчетата на болката, игличките? Мъчно можеш да направиш с думи така, че другия да го парне и да го заболи. Освен ако не е нещо за сърцето.
Кажеш ли „боли ме сърцето“, и на хората им е ясно, че става дума за любов. И почват – и на мене така ми се случи, и на мене ми се е пръскало сърцето. Особено напоследък е на мода да се говори, че някой ти е разбил сърцето. Сякаш сърцето е паница, чиния или чаша и някой може да ти я разбие о пода. Разбиват ти се илюзиите, а не сърцето.
Обаче прадядо ми беше голям ветеринар. Скопяваше прасета до деветдесетата си година човекът и си разбираше и от работата, и от болка на глава, и от болка на крак, а както се оказа – и от болка на сърце.
– Кольо, старата ни къща я боли главата и ще трябва да я бутнем.
Аз само мигам и си мисля – имаме си нова къща от 1934 година. Имаме си и стара къща. Новата ни къща е кръгла и ако щете ми вярвайте, през цялото време се върти. Кръгла е и се върти, и грее. И всичко живо в двора се върти около нея. А старата ни къща е още от турско време. Добре си е в края на двора между малините и лука – хем се върти около новата ни къща, хем гледа с очи към зелената река. Защо да бутаме старата къща?
– Много я боли вече главата. – Повтори прадядо ми и след няколко дена дойдоха мъже от селото да я бутат.
Тая стара къща ми е била като люлка. Като се засиля от чардака ѝ, и скачам направо в зелената река. Няма майтап – разстоянието от нашия двор до Златна Панега е най-малко стотина метра, но аз го прелитах и скачах направо във вира. И като скочех във вира, се оплитах във водорасли и мехурчета.
В старата къща се оплитах в прежди и кълбета, в паяжини и плетени кошери, а тук се оплитах във водорасли и водни балончета. Отварям си очите под вода и гледам. Светът е различен, сякаш го е рисувала с водни бои моята съученичка Вела – един замъглен свят, леко загадъчен такъв.
Аз изобщо не можех да рисувам, но Вела рисуваше така, че като скочех от чардака на старата къща, падах в нейните рисунки, а не в Златна Панега. Как да не ме е страх, че ще бутат старата къща, като повече няма да скачам от нея в рисунките на Вела?
Само ще спомена, че веднъж Вела нарисува две гугутки, които се въртят една около друга, и аз вместо при рибите, скочих при гугутките. Уж съм под водата, а съм между две птици и птиците се въртят и се прегръщат. Така се стреснах, че щях да се удавя. Добре, че беше небето над старата ни къща – то ме спаси.
– Като видиш Вела, какво ти става? – попита ме веднъж прадядо, който беше подушил с големия си нос, че се оплитам.
– Иде ми да хвръкна!
– Ами тогава скачай! – И старецът ме плясна по врата и се заливаше от смях.
И плочите от покрива на старата ни къща почнаха да скачат.
Мъжете само поглеждаха плочите и те сами скачаха от покрива и се самоубиваха. Тези от тях, които бяха с мъх по коремите, се пръсваха тихо и невидимо, други, които бяха изтънели от времето, се разтваряха във въздуха и изчезваха в свистене и прах, трети направо поемаха към небето и свиреха.
Не знам дали сте гледали как падат плочи от покрив на стара къща, но аз съм гледал и мога да ви кажа, че плочите свирят с уста. Като ги хвърлят от покрива, те свирят с уста, сякаш си дават кураж и казват – хайдеее – и стават невидими.
И на къщата ѝ се махна главата.
Тогава разбрах защо прадядо ми сочеше болката по огромната си глава с пръст и я очертаваше – защото искаше да я запомня. И когато и неговата глава отиде при облаците, аз да знам какво е болка и че болката си има път по човешкото лице.
Ама къщата не можеше да говори и да очертава с пръст болката си, затова си изпрати покрива направо на небето.
Уж мъжете рушаха старата ни къща, а на двора около нея нямаше нищо счупено и пръснато. Така де – поне да имаше греди, пръти, черчевета, врати, дюшеме, а то нищо нямаше. Всичко полетя.
Остана само едно голямо парче от стъкло и аз се огледах в него. Както се оглеждах, и видях Вела. Разбира се, че в единственото парче стъкло ще видя Вела, какво друго да видя? И веднага побягнахме към реката.
Там се гмуркахме десетина години. Гмуркахме се и аз гледам под вода как на Вела ѝ растат гърди, как бедрата ѝ стават дълги чак до Дунава, как косата ѝ става зелена и пълна с водни мехурчета и как накрая излиза на брега и литва като гугутка.
Това, че литва като гугутка, изобщо не е убедително, но пък нали веднъж нарисува две гугутки и аз затова ѝ сложих сега криле. Иначе моята Вела си беше пъстърва от Панега, пъстърва, която отплува, отплува към друга река.
Като се върнах от реката, прадядо ми – фелдшерът, лекуваше един кон, стъпил в кофа с калиев перманганат, а дядо ми, милият – неговият син, началният учител, свиреше на цигулка. Представяте ли си само – старата ни турска къща бутната, на мястото ѝ легнало едно прясно бяло петно, прадядо ми лекува кон, а дядо ми свири на цигулка.
Такава картина нито се рисува, нито се описва, нито се преживява. Аз я преживях обаче и вечерта попитах:
– Прадядо, защо ти е толкова голяма главата?
– За да не ме отнесе вятърът.
– А защо са ти толкова големи ушите?
– За да чувам как тичат конете.
– А защо са ти толкова дълги пръстите?
– За да израждам теленцата и да прегръщам баба ти Тота.
И се разплака – този сто и три годишен старец се разплака и плака поне сто години. Когато спря да плаче, ми каза:
– На прабаба ти Тота майка ѝ е била туркиня. Туркиня е била… И затова живеехме някога в тази стара турска къща. Обаче къщата остаря много и я заболя главата. И затова я бутнахме. А прабаба ти Тота беше агънце, така да знаеш – приличаше на агънце.
А Вела прилича на гугутка и на пъстърва, помислих си аз.
И усетих как ме заболя главата, как пръстът на дясната ми ръка се удължи и започнах да говоря на турски и да обяснявам на смаяния си прадядо къде точно ме боли главата.

Публикувано вПОЕЗИЯПРОЗА

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *