КОЛКО ГОЛЯМ Е СВЕТЪТ

            Голям бил светът ли? Голям е друг път. Иска ни се обаче да го видим, да го опитаме, да го помиришем, изядем и изпием.
            А тия континенти на картата – един прилича на пистолет, друг – на камила, повечето на нищо не приличат. Лежат си и се протягат, докъдето могат. А хората щъкат нагоре-надолу.
            На дъното на океана гледат мрака. Да гледаш мрака е голяма работа.
В Космоса гледат други звезди и далечини. Не си седят кротко, ами гледат и мрака, и безкрая.
            После всичко се свива. Един ден разбираш, че всичко се свива и върви назад. Разболяваш се и в мозъка ти се взривяват любов и пътища, и континенти.
            Огледаш се в огледалото – главата ти още е на мястото си, а вътре… Вътре всичко се свива за секунди. Изчезва детството ти, изтрива се с гумата, с която си трил правописните грешки в началното училище. Първата целувка – ах, тази изпръхнала, боцкаща, електрическа първа целувка – и тя изчезва. Нагарча, сякаш е лекарство. И какво ли става в главата ни, щом и първата целувка нагарча?
            След това изчезва дворът на къщата, самата къща, роднините ти, одеялата, под които си мислел какво ли не, паниците, в които си ял, изчезва лампата, която свети.
            Свиване, свиване, свиване.
            Стихове, книги, награди, суети, злоба, щения, ламтежи – нищо няма.
            Голям бил светът ли? Целият свят не е по-голям от ръката ти. Толкова е голям, колкото да си вземеш диагнозата, болничния лист или няколко портокала, които винаги в такива случаи падат и се търкалят, търкалят и спират под леглото.
            Тогава идва топлото спокойствие и никакви разстояния, континенти и светове не съществуват. Само топлото спокойствие.
            Главата ти спира да е твоята планета и отива кой знае къде. И светът става топлина – не много силна, но топлина. Само това.