Skip to content

КОЛКО МОЖЕ ДА ТИ ЛИПСВА ЕДИН ЧОВЕК

Опитвам с две думи – дълбоко и смътно.
Дълбоко и смътно? Не е това.
Човекът ти липсва, защото не го преглътна –
като бучка захар в хладка вода.
Или може би липсата е болест –
по кожата, по очите и по света?
И хапчето, което след меланхолия
ти донася чисто нова глава.
Може би липсата са рейсът и колелото,
септември и листата с кислородния глад,
една мушичка, преминала през окото,
скъсан джоб и парченце от плат.

Човекът, който ти липсва, е залък в зехтина,
опашка на котка и дълго кълбо.
И преждата, изплела пуловер за зимата,
или сбора на сто по хиляда и сто.
Човекът, който ти липсва, ти изпива мозъка.
И не иска за секунда да излезе от там.
Дай му вечеря… И затваряй прозореца…
Той е спазъм на гърлото – и дълбок, и голям.
Той е смътното и порязано ухание на вени,
капките – с вкус на удавена сол.
Или просто е сянката на растение
и въздухът, седнал на твоя стол.

Тази липса е достатъчно основание
да си вземеш отпуск – от сега до не знам.
И да чуеш как мишките преобръщат тавана.
И търкалят един орех. И той идва насам.

 

Share on FacebookTweet about this on TwitterEmail this to someone
Публикувано вПОЕЗИЯ

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *