Skip to content

КОПРИВА

В сценария, в който с тебе берем коприва,
не влиза финалът с опарените пръсти.
Ти имаш ръкавици от минало
и косата ти вече е сива,
и знаеш, че нашата пролет е зелена,
но късна.

Аз знам, че копривата има милиони власинки –
виждал съм ги как светят
като иглички на слънце.
И знам, че когато любовта е като на кино,
след филма ти пари под лъжичката,
но ти става и леко,
защото си тръгваш.

Ти ми каза: Да отидем да изпием по един чай от коприва.
Аз ти казах: Да отидем.
И ти казах: Става късно –
пролетта се протяга
и си ляга след малко.
И отидохме там, където не бива
и където вечерта и животът
са само за малко.

Аз ти казах: Не мога…
Ти попита: За какво ми говориш?
Аз ти казах: Този чай ме побърква,
защото е някога.
Този чай е отдавна,
този чай е момичето на двора,
което бере коприва
и е бяло като снежинка
и като капка мляко.

Ти ми каза: Добре –
и отиде на пушиш вероятно чак на небето.
Аз те чаках не една
и не две,
и не три,
а не зная колко години.
И когато ти се върна,
аз видях колко младо
и пролетно е лицето ти,
а само две-три минути
и два-три века бяха изминали.

И тогава ти казах: Ти защо не ми каза –
ти защо не ми каза, че сценарият
още си няма финал?

Боже, колко е хубаво,
че пролетта си има
и прозорец,
и цветя,
и ваза…
А ние пием чай от коприва,
която още никой не е набрал.

Published inПОЕЗИЯ

Be First to Comment

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *