Skip to content

КЪРТИЦИ, ЗЕМЕТРЕСЕНИЯ И ВИРУСИ

Чудя се с какво да сравня коронавируса и първото нещо, което ми идва на ум, е земетресение. Земетресение, но не такова, което трае минута-две, а такова, което се простира незнайно колко във времето и което тресе човека отвътре.
Такова земетресение и такава къртица е коронавирусът. Спотайва се тази къртица дълбоко в клетките на живота и изведнъж избликва от тъмнината и ни плаши, и ни руши. И ние какво да правим – свиваме се, смаляваме се и се въртим, въртим и изчезваме, и потъваме в дупките на къртицата.
Казах, че коронавирусът е земетресение, и се сещам за голямото земетресение от 1977 година. Тогава бях войник в Плевен и добре си спомням как започна това тресене, това люлеене, този ад.
Вечеряхме по-късно, бяха ни водили на театър, когато дойде бученето. Сякаш стотици подплашени биволи мучаха и тичаха. В първия миг си помислих, че са танкове – в поделението, в което служих, имаше и танкове. Но после подът на столовата се сбръчка, взе да плува и да прави вълни, таванът изпращя и от пръстите на краката си до главата усетих страх.
Усетих ледена пот по врата си и разбрах, че няма да мога да избягам през вратата. Масата, на която се хранех, беше в дъното на помещението и аз се почувствах като плъх – ни напред, ни назад.
Останалите войници за секунди запушиха пътя към вратата и за мен единственото спасение беше през прозореца. Стъпих на един стол и полетях, свит на кълбо. Не се порязах, не разбрах какво стана, как съм минал през стъкла и черчевета, но вече бях в двора на казармата. И тогава Луната слезе на един метър над главата ми – от земетресението и Луната взе да трепери и ту се приближаваше ниско, ту изчезваше в небето – като топка, вързана с ластик.
Откъм Плевенското поле лумнаха огньове, чу се гръм, после пак огньове – големи почти до Луната. Бяха се запалили цистерни с бензин, а аз си помислих, че започва атомна война. И легнах с гръб към взрива. И повече нищо не мислех.
До мен простена войник:
– Милчев, махни циглата от крака ми!
Видях, че приятелят ми, който също като мене беше излетял от прозореца, е с парче стърчаща цигла в бедрото. Двамата с него бяхме „изпреварили“ другите, бяхме се „спасили“, но аз бях с Луна в мозъка, която ме смазваше, с атомна война в очите, а той – с цигла в крака.
Тук спирам, защото няма нужда да обяснявам какво ми е коствало после това „измъкване“ от земетресението, колко пъти тази Луна ме е мачкала и стривала на прах и колко пъти ме е убивала тази атомна бомба.
Точно затова съм сигурен, че въпреки всичко има Божи ред, има Божи промисъл и ние трябва да го приемем и ако можем, да го проумеем. Точно затова съм сигурен, че във времена като днешните Христос, Аллах и Буда, и Шива, и всичките богове на света имат един и същи промисъл и едно и също лице.
Трябва да е така, трябва да вярваме в промисъла, макар че когато къртицата на страха, на земетресението и на коронавируса дълбае в нас, всичко е къде-къде по сложно, по заплетено и неразгадаемо дори. И всеки иска да излети сам през прозореца.
Но Бог си знае работата дори когато на нас ни се струва, че не си я знае най-добре.
Докато аз съм се тресял и спасявал зад гърба на останалите войници в онова жестоко земетресение от 1977 година, баща ми и майка ми били заедно със сляпата ми баба в Ловеч. Баба ослепя и нашите я гледаха в апартамента на четвъртия етаж. Тя беше такава жена, че когато човек не искаше да разбере какво му казва, тя му го изпяваше. Имаше хубав глас и изпяваше думите като песен. И всичко си идваше на мястото.
Когато започнало да се тресе и да пуши, баба казала:
– Обърнете ме по очи и ме оставете! Обърнете ме по очи, та после… да се не плашите.
Нашите я обърнали по очи и побегнали по стълбите надолу. И докато бягали – разправят ми после те, нещо ги прерязало през гърдите. Нещо ни задуши – казват – и изтръпнали и в несвяст се върнали за баба. Взели я на ръце и я свалили пред блока. И им олекнало, и земетресението не им се видяло толкова силно и страшно. Даже докато носели баба, им се сторило, че земетресението спряло.
Каквото и да кажа още, ще е пак земетресение, коронавирус и къртици. Много къртици ни дебнат точно сега.
Всеки човек обаче най-добре си познава страховете, земетресенията и къртиците.
Но се моля да не правим неща, от които после да ни е срам. Нека да не правим нещо, което после да не можем да разкажем. Защото тези неща ще се разказват.
Както аз сега разказах за едно земетресение.

Публикувано вПОЕЗИЯ

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *