Skip to content

ЛИПА

Каква липа, каква висока чаша
за светлина и аромат.
Липата беше в двора ни и беше наша –
една липа над целия ми свят.

И аз седях под сянката ѝ майска,
подскачах с пилетата и си бях петле.
И как да знам, че съм в градина райска,
в която моята душа расте?

И как да знам, че лято подир лято
сърцето ми е ставало пчела
и всеки дъжд ми е сладил устата
със капки мед от нашата липа?

И как да знам, че слънцето избликва
не от небето, а от липов цвят?
И как да знам, че вече няма никой
и прецъфтява моят малък свят?

Не ми се мисли и не ми се гледа,
но ми се пие чаша силен чай –
червен до залез, липов и последен.
И предпоследен – един чай безкрай.

Публикувано вПОЕЗИЯ

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *